Читать «Бостънци» онлайн - страница 230

Верена изтъкна всичко това три дни от началото на пребиваването на Базил Рансъм в Мармиън, а приятелката ѝ я прекъсна с въпроса:

– Така ли предлага да те издържа – като пише?

– О, да. Разбира се, не отрича, че ще бъдем ужасно бедни.

– И представата му за литературна кариера се гради на тази единствена статия, която още не е видяла бял свят? Не проумявам как един изискан мъж ще се опитва да спечели жена, след като положението му е толкова жалко.

– Уверява ме, че не би го направил преди три месеца – щял да се срамува, затова по време на посещението ни в Ню Йорк, макар да изпитвал същите чувства като сега, решил да не настоява, да ме пусне да си замина. Едва неотдавна му провървяло, нагласата му се променила само за седмица след писмото на редактора относно статията му, за която незабавно получил заплащане. Писмото било изключително ласкателно. Убеден е в бъдещето си, представя си, че го очаква известност, влияние и богатство – може би неголямо, но достатъчно. Не намира живота за приятен, така вижда нещата, но смята, че едно от най-хубавите неща, които може да стори един мъж, е да се погрижи за жена, която много му харесва и която иска да има до себе си.

– А не можа ли да избере някоя друга от милионите представителки на женския пол? – простена клетата Олив. – Защо се е спрял на теб, след като знае, че ти си неговата противоположност?

– И аз точно това го попитах, а той отговори само, че тези неща нямат разумно обяснение. Влюбил се в мен още първата вечер, у госпожица Бърдзай. Както виждаш, твоето тайнствено предчувствие ще се окаже основателно. Оказва се, че съм му харесала повече, отколкото на другите.

Олив се просна на дивана, зарови лице във възглавниците, които събори в отчаянието си, и простена, че Рансъм не обича Верена, че никога не я е обичал, а само се преструва, тласкан от омразата си към тяхната кауза. Искал да им навреди, да стори най-голямата злина, която му хрумва. Не я обичал, мразел я, искал само да я заглуши, да я смаже, да я унищожи, както Верена несъмнено щяла да се убеди, ако го слуша. Той съзнавал, че гласът ѝ е вълшебен, и още от първия миг, в който чул мелодията му, бил твърдо решен да го съсипе. Не го движела нежност, а дяволска злоба, защото от нежност никой не иска ужасната жертва, която той не се посвенил да поиска от нея – да извърши богохулство, предателство, да се откаже от работата си и от интересите си, с които била сърдечно свързана, да измами младежките си години, най-чистите си и най-благородни амбиции. Олив изобщо не говореше за себе си, не изрече – поне отначало – нито едно възражение заради своята лична загуба, заради помраченото им от спорове приятелство. Тя говореше само за неописуемата трагедия на отказа от техните идеали, за провала на Верена да осъществи начинанието, с което се е нагърбила, за ужаса да погребе кариерата си под мрак и сълзи, за радостта и въодушевлението, които ще изпълнят сърцата на техните противници, от това блестящо потвърждение за непостоянството, безполезността и предопределеното раболепие на жените. Този мъж само ѝ беше свирнал и тя с радост беше паднала на колене пред него. Най-разпалените протести на Олив можеха да се обобщят в твърдението, че ако Верена ги изостави, борбата за еманципацията на жените ще се върне сто години назад. През онези мъчителни дни тя не говореше непрекъснато, понякога мълчеше, пребледняла и обзета от дълбока тревога, после подемаше разпалени спорове, започваше да умолява, да увещава. Всъщност Верена беше тази, която говореше неспирно – намираше се в непознато състояние и както беше ясно за всички, поведението ѝ беше неестествено и пресилено. Ако се самозаблуждаваше, както твърдеше Олив, в усилието ѝ, в находчивостта ѝ имаше нещо трогателно. Ако се опитваше да изглежда в очите на Олив безпристрастна и здравомислеща по отношение на Базил Рансъм и в плен само на желанието да провери, като морално изпитание, колко дълбоко може да ѝ повлияе той като влюбен мъж, Верена се стараеше още повече да пробута тази лъжа на собственото си въображение. Не спираше да твърди, че ще изпадне в отчаяние, ако претърпи поражение, измисляше аргументи, още по-убедителни от тези на Олив – ако това изобщо бе възможно – защо трябва да се придържа към собствената си съдба, защо трябва да се противопостави дори ако сега се измъчва. Беше словоохотлива, красноречива, разпалена. Постоянно повдигаше темата, сякаш за да вдъхне увереност на приятелката си, да ѝ покаже, че владее ума си, че е съхранила независимостта си.