Читать «Бостънци» онлайн - страница 225

Верена попиваше всяка дума от това вежливо, помирително и изразително изявление, то беше пълно с изненади за нея и щом Рансъм млъкна, тя попита:

– Защо, преди не бяхте ли доволен от бъдещето си?

Тонът ѝ му подсказа, че не е подозирала у него слабостта на разочарованието, че почти не се е съмнявала, че някой ден той ще постигне победа над изменчивата си съдба. Това бе най-сладостното признание, което бе получавал досега, че може би наистина притежава способности – писмото от редактора на "Рашънъл Ривю" не беше нищо в сравнение с това.

– Не, бях много тъжен. Не знаех дали изобщо има за мен място на света.

– Мили боже! – възкликна Верена Тарант.

Четвърт час по-късно госпожица Бърдзай, която отново насочи вниманието си към своите писма (пишеше си с човек от Фрамингам, който изписваше по петнайсет страници), усети, че Верена, вече сама, влиза в къщата. Спря я и изрази надежда, че не е изхвърлила господин Рансъм зад борда.

– О, не, той си тръгна. Мина по другия път.

– Дано скоро пак да поговорим с него.

Верена се поколеба.

– Той говори с писалката си. Написал е много хубава статия за "Рашънъл Ривю".

Госпожица Бърдзай доволно погледна младата си приятелка, а листовете на безкрайното писмо прошумолиха на вятъра.

– Възхитително е как се развиват нещата, нали?

Верена просто не знаеше какво да каже. После си спомни предупреждението на доктор Пранс, че всеки момент може да изгубят скъпата си стара съратница, и го съпостави с казаното от Базил Рансъм – че "Рашънъл Ривю" излиза четири пъти годишно и редакторът го е осведомил, че статията му ще излезе в по-следващия брой. Помисли си, че може би госпожица Бърдзай няма да го дочака след толкова много месеци и няма да прочете какво е написал нейният кандидат за съпруг. Ето защо нямаше смисъл Верена да разколебава вярата ѝ, нямаше смисъл да се бои от деня на разплата. Позволи си само да целуне старицата по челото, защото шапката ѝ се беше смъкнала, при което госпожица Бърдзай възкликна:

– Верена, устните ти са толкова студени!

Верена не се учуди, че устните ѝ са студени – усещаше как по тялото ѝ пълзи мъртвешки хлад, защото този път Олив щеше да ѝ направи ужасна сцена.

Завари я в стаята ѝ, където беше избягала от господин Рансъм. Седеше до прозореца, явно се беше отпуснала на стола още щом беше влязла и оттам беше наблюдавала разходката на Верена и на натрапника в градината и после надолу към водата. Остана да седи отпусната, почти просната, в същата поза, в която чакаше Верена тогава в Ню Йорк. Момичето нямаше представа какво се кани да му каже Олив, защото възнамеряваше сама да подхване разговора. Запъти се право към нея, падна на колене и хвана ръцете ѝ, сплетени напрегнато в скута на госпожица Чансълър. Верена поизчака, после вдигна очи към нея и каза:

– Искам да ти кажа нещо веднага, без да отлагам повече. Нещо, което не ти казах нито когато се случи, нито след това. Господин Рансъм дойде да ме посети веднъж в Кеймбридж, малко преди да заминем за Ню Йорк. Прекара с мен няколко часа, разходихме се и разгледахме колежите. Писа ми след това, когато отговорих на писмото му, както ти казах в Ню Йорк. Тогава не ти разказах за посещението му. Говорихме дълго за него, а аз премълчах. Направих го съзнателно, не мога да обясня защо, знам само, че не исках да ти казвам – според мен така беше по-добре. Сега обаче искам да ти разкажа всичко – чуеш ли го, ще знаеш всичко. Беше само едно посещение – около два часа. Беше ми много приятно и на него му беше толкова интересно. Една от причините да не ти казвам беше, че не исках да разбираш как е дошъл в Бостън и после в Кеймбридж при мен, без да се отбие при теб. Мислех, че ще го приемеш зле. Сигурно смяташ, че съм те предала. Несъмнено създадох у теб погрешно впечатление, но сега искам да узнаеш всичко – всичко!