Читать «Бостънци» онлайн - страница 227

– Не го ненавиждам, просто не съм съгласна с възгледите му.

– Не била съгласна! О, небеса! – Олив се извърна към отворения прозорец и облегна чело на вдигнатата рамка.

Верена се поколеба, после я обгърна с ръка.

– Не ми се сърди! Помогни ми, помогни ми! – промърмори тя.

Олив я стрелна с кос поглед, после се извърна към нея:

– Искаш ли да заминем със следващия влак?

– Да избягам от него отново, както сторих Ню Йорк? Не, не, Олив Чансълър, не така – продължи Верена разумно, сякаш цялата мъдрост на вековете се лееше от устните ѝ. – Как да оставим госпожица Бърдзай в това състояние! Трябва да останем, трябва да се преборим с това тук.

– Защо не подходиш честно, но напълно, не половинчато. Защо не му кажеш, че го обичаш?

– Да го обичам? Олив, аз почти не го познавам.

– Ще имаш възможност да го опознаеш, ако остане за цял месец.

– Не ми е неприятен като на теб. Но как да го обичам, след като ми заявява, че иска да се откажа от всичко, от цялата ни работа, от онова, в което вярваме, че не бива да изнасям повече речи, да говоря пред публика? Как да се съглася с това? – продължи Верена със странна усмивка.

– Това ли иска от теб? Просто така?

– Не, не така. Направи го много мило.

– Мило? Бог да ти е на помощ, не се унижавай! Не знае ли, че това е моят дом? – додаде Олив след малко.

– Разбира се. Няма да дойде, ако ти му забраниш.

– Значи, ще се срещате другаде – на брега, в селото?

– Със сигурност няма да го избягвам, няма да се крия – гордо отговори Верена. – Мисля, че в Ню Йорк успях да те убедя колко много държа на нашите цели. Следователно трябва да се срещам с него, съзнавайки силата си. Какво, ако го харесам? Какво значение има? Харесвам работата си повече, харесвам всичко останало на света повече!

Олив я слушаше и споменът как в къщата на Десета улица Верена я упрекна за съмненията ѝ, как отново я увери в предаността си към каузата, се върнаха в съзнанието ѝ със сила, която направи сегашното положение съвсем не толкова ужасно. Въпреки това не приемаше логиката на момичето и отговори:

– Но ти не се срещна с него там, а побърза да избягаш от Ню Йорк, макар да те молех да останеш. Той ти въздейства много силно там, не беше толкова спокойна, когато се върна от разходката си в парка, колкото се преструваш сега. Отказа се от всичко друго, за да избягаш от него.

– Знам, че не бях толкова спокойна, но вече имах три месеца да размишлявам за начина, по който той ми въздейства там. Приемам всичко много спокойно.

– Не, не е вярно. Изобщо не си спокойна сега!

Верена се умълча, а Олив продължи да я наблюдава изпитателно, да я обвинява, да я осъжда.

– Тогава не ми нанасяй удар след удар! – отговори тя с покъртителна нежност.

Думите ѝ оказаха мигновено въздействие на Олив, тя избухна в сълзи и притегли приятелката си към гърдите си.

– О, не ме изоставяй, не ме изоставяй, иначе ще умра от мъка! – простена тя разтреперана.

– Трябва да ми помогнеш, трябва да ми помогнеш! – проплака умолително и Верена.

XXXVII

Базил Рансъм прекара почти месец в Мармиън. Казвам това с ясното съзнание колко е невероятно. Бедната Олив беше крайно разтревожена от присъствието му, защото след завръщането си в Ню Йорк тя си обеща, че е приключила с него веднъж завинаги. Не само импулсивното отвращение, с което Верена настоя да се махнат от Десета улица, ѝ послужи като доказателство, че за младата ѝ приятелка е било предостатъчно да докосне с пръсти моралната тъкан на господин Рансъм, за да се отдръпне завинаги. Усещането ѝ за безопасност се подхранваше и от собственото му поведение, от явната му нагласа да се откаже от играта. Беше казал на Верена, че малката им разходка е последната възможност, беше ѝ дал да разбере, че гледа на нея не като на начало на по-близки отношения, а като край на отношенията, които е имало помежду им досега. Отказа се от нея по причини, известни само на самия него. Ако желанието му беше да уплаши Олив, явно бе решил, че я е уплашил достатъчно: вероятно южняшката галантност му беше подсказала, че трябва да я остави на мира, преди да я уплаши до смърт. Несъмнено беше решил, че е суетно да се надява Верена да се откаже от стабилните си убеждения, и макар да ѝ се възхищаваше и да желаеше да я притежава според собствените си условия, той се примири с изгледите за бъдещето – след шестмесечно ухажване и въпреки цялата ѝ симпатия към него и желанието ѝ да постъпва според очакванията на хората, тя презираше възгледите му точно толкова, колкото и в началото. Олив Чансълър вярваше само в онова, в което искаше да повярва, затова позволи на Верена да избяга от Ню Йорк веднага след като показа на приятелката си какво би било да изпие чашата до дъно и колко скъпо може да ѝ струва животът в света на илюзиите. Ако не се страхуваше толкова, щеше да прозре нещата по-ясно, щеше да разбере, че не бягаме от хората, освен ако не се страхуваме от тях, и не се страхуваме от тях, освен ако не съзнаваме безпомощността си. Верена вече се боеше от Базил Рансъм (макар че този път отказа да избяга), но вече бе въоръжена: призна беззащитността си пред Олив и я помоли за закрила. Клетата Олив беше поразена като никога, но надвисналата опасност и вля отчаяна енергия. Единствената ѝ утеха беше, че Верена бе признала опасността и се беше оставила в ръцете на приятелката си.