Читать «Бостънци» онлайн - страница 223

Олив го изслуша докрай, постоя още мъничко, а после, без да продума или да го погледне, се втурна към къщата. Рансъм забеляза, че госпожица Бърдзай е погълната от писмата си, затова отиде право при Верена, застана пред нея и я погледна в очите. Вече не се усмихваше, както когато разговаряше с Олив.

– Искате ли да се отделим някъде, за да поговорим на четири очи?

– Защо го направихте? Нямате право да идвате! – Верена все още изглеждаше поруменяла, но Рансъм забеляза, че всъщност е леко зачервена от слънцето.

– Дойдох, защото се налага, защото имам да ви кажа нещо много важно. Много неща всъщност.

– Същите като в Ню Йорк ли? Не искам да ги чувам отново – ужасни са!

– Не, не същите, други. Елате с мен, да се махнем оттук.

– Все искате да ме водите някъде! Тук няма къде да излизаме – вече сме навън! – засмя се Верена. Помъчи се да го обезоръжи, защото усещаше, че предстои нещо.

– Елате в градината и по-нататък, до водата, за да поговорим. Затова съм дошъл, не заради онова, което казах на госпожица Олив!

Той снижи глас, като че ли госпожица Олив можеше да ги чуе, и в тона му, и бездруго тържествен, се долавяше някаква странна сериозност. Верена се озърна, полюбува се на великолепния летен ден, на навлечената и безформена фигура на госпожица Бърдзай, която четеше, почти напълно закрила писмото с шапката си.

– Господин Рансъм! – кротичко каза тя и когато очите ѝ срещнаха неговите отново, в тях проблеснаха няколко сълзи.

– Не искам да страдате, наистина. Не искам да говоря неща, които ще ви причинят болка. Как бих могъл да ви нараня, след като изпитвам към вас такива чувства? – продължи той приглушено.

Тя не каза нищо повече, но изражението ѝ го умоляваше да я остави на мира, да я пощади, и когато това изражение стана още по-изразително, сърцето му в миг заликува, предвкусило успеха, защото прочете онова, което искаше да знае. Изражението ѝ му показа, че тя се страхува от него, че вече не си вярва, че съвсем правилно е разтълкувал характера ѝ (тя беше открита за нападение, беше създадена за любов, беше създадена за него) и че е само въпрос на време той да се добере до желаното. Това щастливо просветление го изпълни с нежност към нея и Рансъм не успя да вложи достатъчно убедителност в усмивката и в тихия си шепот, когато ѝ каза:

– Дайте ми само десет минути, не ме прогонвайте още първия миг. Във ваканция съм кратка, жалка ваканция. Не я проваляйте.