Читать «Бостънци» онлайн - страница 222

– О, господин Рансъм, какво ви води насам?

В това време госпожица Бърдзай взе писмата си и с нищо не показа, че срещата между Олив и госта ѝ предизвиква някакво сътресение.

Всъщност Верена намали напрежението и от устата ѝ бързо се отрониха най-подходящите думи, все едно нямаше никаква причина да се смущава. Не беше объркана дори когато се изчерви, а бързата ѝ реакция вероятно се дължеше на навика ѝ да говори пред публика. Рансъм ѝ се усмихна, когато тя пристъпи напред, но се обърна най-напред към Олив, която вече беше отместила поглед от него и гледаше към синьото море, сякаш се питаше какво ще стане с нея най-накрая.

– Разбира се, появата ми сигурно е огромна изненада за вас, но се надявам да успея да ви убедя да не ме възприемате като натрапник. Вратата ви беше отворена, затова влязох, а госпожица Бърдзай явно смята, че може да остана. Госпожице Бърдзай, моля ви за закрила, умолявам ви – продължи младият мъж. – Вземете ме под крилото си, покрийте ме с мантията на своето човеколюбие!

Госпожица Бърдзай вдигна очи към него от писмата си, сякаш съвсем смътно беше чула молбата му. Отмести поглед от Олив към Верена и каза:

– Нали има достатъчно място за всички? Като си спомня какво видях на юг, присъствието на господин Рансъм тук ми се струва огромна победа.

Олив явно не проумяваше, затова Верена побърза да се намеси:

– Разбира се, той е научил къде сме от моето писмо. Онова, което написах точно преди да дойдем, Олив – продължи тя. – Не помниш ли, че ти го показах?

Олив се сепна от тази проява на покорство от страна на приятелката си и я стрелна със странен поглед. След това каза на Базил, че не се налага да се оправдава за появата си, всеки имал право да дойде. Мястото било очарователно и се отразявало благотворно на всички.

– Само че има един огромен недостатък за вас – три четвърти от летовниците са жени! – додаде тя.

Този опит на госпожица Чансълър да поведе вежлив разговор – толкова неочакван, толкова неуместен, изречен с побелели устни и студени очи – дотолкова изуми Рансъм със своята необичайност, че той не се сдържа и погледна недоумяващо към Верена, която, ако имаше възможност, би му обяснила явлението. Олив се овладя, напомни си, че е в безопасност, че приятелката ѝ още в Ню Йорк бе отхвърлила своя ухажор и като доказателство за самоувереността си, а и за да покаже на Верена, че сега, след всичко случило се, вече не се страхува, реши, че е уместно да прибегне до лека подигравка.

– О, госпожице Олив, не мислете, че толкова малко държа на представителките на вашия пол, след като ви е добре известно, че най-сериозното ви възражение срещу мен е, че ги обичам прекалено много! – Рансъм не се държеше нагло, не се държеше безочливо, а като наистина скромен мъж, но прекрасно съзнаваше, че каквото и да направи или да каже сега, то ще се възприеме като нахално, затова си каза, че ако ще го обвиняват в дързост, нека поне има основание. Честно казано, пет пари не даваше как ще го преценят или кого ще засегне. Имаше цел, която не обръщаше внимание на подобни глупости, и той бе дотолкова погълнат от нея, че черпеше твърдост, равновесие и сигурност, която човек лесно можеше да обърка с хладна незаинтересованост. – Това място ще ми се отрази добре – продължи той. – Не съм бил на почивка повече от две години и не издържах повече. Бях на края на силите си. Щях да ви пиша предварително, че пристигам, но тръгнах съвсем набързо. Хрумна ми, че точно от това имам нужда, спомних си какво ми беше написала госпожица Тарант в бележката си – че тук можеш да легнеш на земята и да носиш старите си дрехи. Обожавам да лежа на земята и всичките ми дрехи са стари. Дано да остана поне три-четири седмици.