Читать «Бостънци» онлайн - страница 124

Хенри Джеймс

Рансъм се умълча за миг.

– Да не би да имате предвид поразителната млада жена, с която се запознах в Бостън миналия октомври? Как се казваше? Госпожица Тарант, нали? Госпожица Чансълър все още ли е толкова привързана към нея?

– Мили боже, нима не знаете, че я заведе в Европа? За да формира съзнанието ѝ. Не ви ли казах миналото лято? Тогава често ме посещавахте.

– О, да, спомням си – замислено отговори Рансъм. – Довела ли я е обратно?

– Божичко, не би я оставила! Според Олив мисията на момичето е да промени света.

– Май и това ми казахте. Сега си спомням. Е, формирало ли се е съзнанието ѝ?

– Не съм я виждала, не мога да ви кажа.

– Няма ли да отидете...

– Да проверя дали е формирано съзнанието на госпожица Тарант ли? – прекъсна го госпожа Луна. – Ще го сторя, ако искате. Помня колко ви заинтригува тя навремето. Вие помните ли?

Рансъм се поколеба за миг.

– Не бих казал. Беше отдавна.

– Да, вие сте тъй непостоянен към жените! Клетата госпожица Тарант, дано не си въобразява, че ви е впечатлила.

– Не би ѝ хрумнало подобно нещо, ако сестра ви формира съзнанието ѝ – отвърна Рансъм. – Сега си спомням, че ми разказвахте колко са се сближили двете. Смятат ли завинаги да живеят заедно?

– Допускам... освен ако някой не реши да се ожени за Верена.

– Верена... така ли се казва? – попита Рансъм.

– И това ли забравихте? Сам ми казахте, че я намирате за много красива, докато се изкачвахме заедно по хълма.

Рансъм отговори, че помни разходката, но не помни точно какво ѝ е казал, а тя подигравателно предложи той самият да се ожени за Верена – изглежда проявявал сериозен интерес. Рансъм поклати тъжно глава и отговори, че положението не му позволява да предлага брак, а госпожа Луна го попита какво точно иска да каже – да не би (след миг колебание), че е твърде беден?

– Нищо подобно, аз печеля купища пари! – възкликна младият мъж, а като забеляза тона му и раздразненото поруменяване на лицето му, госпожа Луна отсъди, че явно е преминала границата. Спомни си (а би трябвало да си спомни още по-рано), че Рансъм никога не я е посвещавал в делата си. Сигурно така постъпваха южняците, а той със сигурност беше колкото беден, толкова и горд. И беше права – Базил Рансъм би се презрял, ако признае пред жена, че не е способен да си изкарва прехраната. Този въпрос не беше женска работа (тях трябва просто да ги подсигуряваш, за да изпълняват домашните си задължения и да бъдат очарователно признателни) и според него беше дори неприлично да се обсъжда с жените. На госпожа Луна още повече ѝ дожаля за него, като установи, че той се лишава от утехата на състраданието (нейното състрадание) и неопределената, но дълбока въздишка, отронила се от устните ѝ, когато тя отново се зае с ръкоделието си, изразяваше необичайна за нея безпомощност. Увери го, че прекрасно знае колко големи са заложбите му – способен бил да направи каквото поиска, и Базил Рансъм се замисли за миг, че ако тя директно го помоли да се ожени за нея, южняшката галантност ще го задължи да откаже. Ако ще му става съпруга, трябваше да ѝ признае, че е твърде беден за брак, защото в това отношение дори най-аристократичният джентълмен южняк би трябвало да наруши някои условности. Само че той изобщо не желаеше подобно нещо и съзнаваше, че най-уместното продължение на разговора би било да си вземе шапката и да си тръгне.