Читать «Бостънци» онлайн - страница 126

– Миналото лято на Женската конвенция никак не изглеждаше да се е отказала – отговори госпожа Луна. – И това ли сте забравили? Нали ви разказах каква сензация предизвика тя там и какво чух да се говори в Бостън по този повод? Да не искате да кажете, че не съм ви дала онзи брой на "Транскрипт" с репортажа за забележителната ѝ реч? Беше точно преди да отплават за Европа – замина с почести и фойерверки.

Рансъм възрази, че за пръв път чува подобно нещо, а после, след като сравниха датите, двамата установиха, че се е случило точно след последното му посещение у госпожа Луна. Което, разбира се, ѝ даде възможност да отбележи, че той се е държал с нея още по-зле, отколкото е смятала. Била останала с впечатлението, че са обсъдили внезапното прославяне на Верена. Явно го бъркала с друг, много било възможно – не можел да очаква, че заема важно място в съзнанието ѝ, особено след като толкова рядко я посещавал. Рансъм не повярва, че госпожица Тарант е известна. Ако беше, нямаше ли да пишат за нея нюйоркските вестници? Не беше срещал името ѝ там, а и не помнеше да му е попадал материал по онова време (миналия юни, нали?) за проявите ѝ по време на Женската конвенция. Несъмнено имаше репутация на местно ниво, но това беше преди година и половина, а тогава очакваха тя да се превърне в национална знаменитост. Склонен беше да повярва, че е предизвикала известно вълнение в Бостън, но не възнамеряваше да ѝ придава голямо значение, докато магазините не започнат да продават снимката ѝ. Нужно било време, разбира се, но той допускал, че госпожица Чансълър ще я наложи по-бързо.

Ако възраженията му целяха да накарат госпожа Луна да продължи разказа си, резултатът надминаваше и най-смелите му очаквания. Беше напълно вярно, че не му беше попадала информация за проявите на Верена предишния юни, защото понякога вестниците му се струваха толкова идиотски, че не ги поглеждаше. Научи от госпожа Луна, че не Олив ѝ е изпратила "Транскрипт" и писмата, съдържащи допълнителни сведения относно конвенцията. За тази услуга била задължена на свой приятел джентълмен, който всеки ден ѝ пишел какво се случва в Бостън и какво е вечерял всеки жител на града. Не че ѝ било жизненоважно да знае, но въпросният джентълмен се чудел какво да измисли, за да ѝ се хареса. Бостънци не допускали, че някой не би желал да узнае подобни неща, и така опитвали да се харесат – или поне конкретният господин опитвал. Олив никога не би навлязла в подробности относно Верена. Тя смяташе, че сестра ѝ е по-скоро профан и не проумяваше защо Олив е избрала най-близката си приятелка от низините на обществото. Верена била лукава малка авантюристка, третокласна придобивка, но разбира се, била доста хубавка, ако човек си падал по червената боя. А близките ѝ били направо ужасни – все едно тя, госпожа Луна, да се сближи с дъщерята на педикюристката си. Само на Олив можело да ѝ хрумне такова чудовищно нещо и да си въобрази, че прави огромна добрина на човечеството, макар че въпреки желанието си да обърне всичко с главата надолу и да направи дъното връх, самата тя можела да се държи точно толкова оскърбително и надменно с хората, все едно е някаква стара херцогиня. Да, наистина, тя презирала възрастните Тарант, но въпреки това позволявала на момичето да снове между Чарлс Стрийт и ужасната дупка, в която живеят те, а Аделайн знаела от господина, който ѝ пишел толкова подробно, че момичето прекарвало и по някоя седмица в Кеймбридж. Майка ѝ, която боледувала няколко седмици, настоявала Верена да нощува там. Госпожа Луна знаеше също благодарение на господина, с когото си пишеше, че предишната зима Верена се радвала на огромно внимание от страна на мъжката част. Не знаела как момичето е примирило този факт с убеждението, че жените са си самодостатъчни, но имала основание да смята, че това била една от причините Олив да я отведе в чужбина. Опасявала се да не би момичето да хлътне по някого и искала да я откъсне. Разбира се, подобно хлътване би било неловко за млада жена, която крещи от трибуната, че старите моми са най-висшето творение на природата. Аделайн допускаше, че Олив вече напълно контролира девойката, освен ако тя не използва посещенията си в Кеймбридж като прикритие да се среща с мъже. Била хитра малка лисичка и била загрижена за правата на жените толкова, колкото за Панамския канал. Единственото женско право, което я интересувало, било правото да се покатери върху нещо, откъдето да я виждат мъжете. Щяла да остане при Олив, докато ѝ е угодно, защото сестра ѝ като уважавана в обществото жена можела да я побутне нагоре и да неутрализира лошото влияние на ниския ѝ произход. Да не говорим, че плаща всичките ѝ разходи и дори я е завела в Европа.