Читать «Бог на гнева» онлайн - страница 83

— Добре ли беше, когато разговаря с него?

— Наред беше. Но каручката му създаваше проблеми. Едното колело имаше нужда от смазка. Тръгна да търси. Запраши към авторема с няколко бегачи.

— Къде е това?

— Оттатък онези хълмове. — Бръмбарът спря, за да посочи. — Не е много далеч. Пътят е маркиран… — потупа лайняната топка той и добави: — тук-там. Само трябва да си отваряш очите.

— Благодаря, бръмбар. Какво имаше предвид, като каза, че сте на Пътуване? Не знаех, че бръмбарите предприемат Пътувания.

— Ами старата дама се кани да снесе цяла лавина яйца — отвърна бръмбарът. — Нуждае се от полагаемото й се уважение. С всичките му финтифлюшки. Ще се излюпят на връх Божията планина, където новородените ще зърнат първо Него, след като се измъкнат на бял свят.

— Вашият бог седи върху планина и всеки може да го види, така ли? — поинтересува се Пит.

— Е, за теб би било хълмче или могила — отвърна бръмбарът — и е останало само Неговото мъртво, нетрайно, тленно тяло.

— Как изглежда вашият бог?

— Прилича донякъде на нас, но е с Божии размери. Черупката Му е от по-здрав хитин от нашия, но тялото Му вече е разрушено и обезобразено. Очите Му са покрити с милион пукнатини, но все още са цели. Тялото Му отчасти е заровено в пясъка, но Той продължава да наблюдава отвисоко света от Своята планина, прониквайки чак до нашите бърлоги и сърца.

— Къде се намира това място? — попита Пит.

— О, не! Това е тайна на бръмбарите. Само избраници като нас могат да го посещават. Всеки друг би осквернил Тялото и би поругал неприкосновеното Име.

— Съжалявам — каза Пит. — Не исках да любопитствам.

— Твоят вид Го прати на онзи свят — добави с горчивина бръмбарът. — Зарови Го в Неговата планина с вашата проклета война.

— Не съм имал нищо общо с това — оправда се Пит.

— Знам, знам. Прекалено си млад, както и всички останали. За какво ти трябва хромият?

— Искам да го намеря, за да го пазя. За него е опасно да е сам в това състояние.

— Прав си. Някой може да реши да открадне каручката му заради частите. Или да изяде кравата. По-добре да побързаш в такъв случай, господин…

— Пит. Пит Сендс.

— По-добре да откриеш хромия, преди да го е намерил някой друг. Дребен е като нас и лесно може да бъде смачкан. Изпитвам съжаление към подобни дребосъци.

Пит се метна върху велосипеда си.

— Нали ще се постараеш да не караш през следите, а, Пит? Така засъхват по-бързо и трудно се изстъргват.

— Добре, бръмбар. Ще внимавам. Ей, бръмбари, дръпнете се от пътя ми. Минавам!

Потегли и завъртя педалите.

— Сбогом — викна Пит.

— Видаблю да пази хромия, докато го намериш — отвърна бръмбарът, катерейки се по склона.

След няколко часа стигна до авторема, следвайки указанията на бръмбара и срещаните тук-там „знаци“. „Зад хълмовете. Не е много далеч“, беше казал бръмбарът. Но скалистите хълмове се простираха безкрайно дълго, преди да се спусне по един склон към обрасла с храсталаци и съсухрен буренак местност. Слезе от велосипеда и го подкара пеша. Вече беше започнало да се свечерява, но светът все още беше обгърнат от топлина и горещият въздух потрепваше над напечените камъни, а върху изпепелените пясъци се разстилаха сенките от лумналия залез, напомнящ заревото на химическа фабрика, която претопява хоризонта на запад. Бурените се заплитаха във веригата на велосипеда и глезените му. Но пък върху тях личаха следите от преминалата каручка, теглена от животно с копита. Тръгна към един гъсталак от бял равнец; следите продължаваха навътре в него. Твърдите вейки засвириха мелодия по спиците.