Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 9

Принцесата седеше в каляска, махаше и се усмихваше сковано, докато се държеше за ръце с някакъв лорандийски херцог, с когото се бе запознала едва предишната седмица.

– Изглежда малко позеленяла – бях отбелязала.

– Глупости. А ако имаш късмет – беше ми казала майка ми, – и ти ще си намериш такава подходяща партия.

Дали майка ми щеше да поз­во­ли това, ако беше още жива? Дали всичко щеше да се развие различно? Вероятно. Много неща щяха да бъдат различни, ако родителите ми бяха още живи.

– Милейди?

Вдигнах поглед от платното, кое­то рисувах: поле с пурпурни и розови макове, прекопирано от един от великите майс­то­ри в Националната галерия. Пред мен стое­ше един паж. От тона на гласа му се досетих, че не се обръщаше към мен за пръв път.

– Да? – попитах. Думата прозвуча малко по-рязко, отколкото бях възнамерявала. Тази сутрин бях имала спор с баба за отпращането на любимата ми готвачка и това още ме смущаваше.

Той се поклони, облекчен, че най-сетне са го забелязали:

– Дойде един джентълмен. Той, ъм, кара Ада да плаче.

Примигнах, питайки се дали не съм чула погрешно:

– Съжалявам, какво?

Теа и Ванеса седяха до мен, заети с шиене. Вдигнаха погледи от работата си, също толкова объркани.

Пажът пристъпи смутено от крак на крак:

– И самият аз не го разбирам наистина, милейди. Някаква среща, уредена от лейди Брансън. Мисля, че тя трябваше да е тук, за да наглежда нещата, но била забавена от някакви дела. Настаних ги в западния салон, а когато се върнах да видя как са, Ада беше в истинска истерия. Помислих си, че ще искате да знаете.

– Да, разбира се.

А аз си бях мислила, че денят ще е скучен.

Другите дами се надигнаха, когато се изправих, но аз настоях да си седнат по местата. Докато следвах пажа обратно вътре в къщата, попитах:

– Имате ли някаква представа за какво е дошъл този така наречен джентълмен?

– За да предложи друго назначение, предполагам.

Почувствах леко пробождане на вина. Намаляването на броя на прислугата беше започнало и Ада беше една от отпратените дами от антуража ми. Бях успяла да задържа само една. Лейди Дороти ме беше уверила, че заместничките, кои­то бях избрала под неин строг надзор, са образцови, но бях напъл­но сигурна, че главното им задължение ще бъде да ме шпионират.

Докато отивах към салона, размишлявах какво можеше да е породило тази неочаквана сутрешна драма. Лейди Брансън беше главната дама на баба ми. Ако беше уредила служба за Ада, трябваше да предположа, че е нещо почтено, а не такова, кое­то би могло да предизвика нервен срив.

– Значи, не бяха сълзи от радост? – попитах пажа прос­то за да изясня.

– Не, милейди.

Влязохме в стаята и наистина там беше горката Ада, седнала на една софа и хлипаща в шепите си. Някакъв мъж с гръб към мен се беше привел над нея и неумело се опитваше да я утеши, като я потупваше по рамото. Сърцето ми незабавно се вкорави, докато се питах що за чудовище бе предизвикало това.