Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 6

„Подаръкът“ беше кутия с ечемичена зърнена закуска, негово собствено производство, коя­то той ядеше всяка сутрин, с бележка, в коя­то пишеше, че това щяло да ми помогне да вкуся предстоящото. Исках да вярвам, че каламбурът е умишлен, но искрено се съмнявах в това.

Докато излизах от стаята, баба започна да се тревожи как да раздели прислугата. А аз про­дъл­жих да вървя. Излязох от голямата градска къща навън през предния двор. Минах право през портата, коя­то заслоняваше имота ни от главния път, и си спечелих озадачен поглед от слугата, кой­то я пазеше.

– Милейди? Мога ли да ви помогна с нещо?

Махнах му в отговор, когато понечи да се надигне:

– Не – казах. Той хвърли поглед наоколо, несигурен как да постъпи. Никога не ме беше виждал да излизам от имота ни сама. Никой не беше. Така не се правеше.

Объркването му го задържа на мяс­то и аз скоро се намерих погълната от множеството, кое­то вървеше по улицата. Не бяха поземлени аристократи, разбира се. Слуги, търговци, куриери... всички хора, чийто труд помагаше на богаташите в града да оцеляват. Присъединих се към тях, без да съм сигурна къде отивам.

Някаква безумна част от мен си мислеше, че може би трябва да се обърна с молба към Доналд Кросби. Изглежда, по време на про­дъл­жилия ни няколко минути разговор той доста ме беше харесал. Или може би можех да си потърся мяс­то на някой кораб. Да замина на континента и да очаровам някой белсиански благородник. Или пък да се изгубя в тълпата – прос­то още едно анонимно лице, сливащо се с градските множества.

– Мога ли да ви помогна, милейди? От слугите си ли се отделихте?

Явно не чак толкова анонимно.

Бях се озовала в покрайнините на един от многобройните търговски райони на града. Онзи, кой­то ме бе заговорил, беше по-въз­рас­тен мъж, понесъл на гърба си пакети, кои­то изглеждаха твърде тежки за дребното му слабо тяло.

– Откъде знаете, че съм лейди? – изтърсих.

Той се ухили – беше с няколко липсващи зъба.

– По улиците няма много сами жени, облечени като вас.

Хвърлих поглед наоколо и видях, че е прав. Виолетовата жакардова рок­ля, коя­то носех, беше небрежно и обикновено облекло за мен, но ме правеше да изпък­вам в морето от иначе сиви и еднообразни дрехи. Имаше още няколко души от по-висшите класи, излезли да пазаруват, но те бяха заобиколени от покорни слуги, готови да ги предпазят от всякакви неприятни стечения на обстоятелствата.

– Добре съм – казах, провирайки се покрай него. Но не стигнах много далече, преди да ме спре друг минувач: червендалесто момче от онези, кои­то си изкарваха прехраната, като предаваха съобщения.

– Имате ли нужда да ви придружа до вкъщи, м’лейди? – попита то.– Три медника и ще ви измъкна от всичко това.

– Не, аз... – замлъкнах, когато ми хрумна нещо. – Нямам пари. Не и у себе си. – Той понечи да си тръгне, а аз го повиках: – Чакайте. Ето. – Изхлузих перлената си гривна и му я предложих. – Можете ли да ме отведете до Църквата на Славния Ваиел?

Очите му се разшириха при вида на перлите, но се поколеба.

– Това е твърде много, м’лейди. Църквата е съвсем наб­ли­зо, на „Кънингам Стрийт“.