Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 15

– Не ме разбирайте криво... – поде Сед­рик. – Но в домакинството ви има много сълзи.

Стрелнах го с кисел поглед:

– Много неща се променят. Дорис също няма да замине с нас. Сляпа е с едното око и братовчед ми не я иска.

Той се обърна, за да се вгледа изпитателно в мен, и аз отместих поглед, защото не исках да види колко болка ми причиняваше това решение. В нейното състояние на Дорис нямаше да ѝ е лесно да си намери работа. Това беше поредният спор, кой­то баба беше спечелила. Губех предишната си решителност и умения.

– Добра ли е? – попита Сед­рик.

– Много.

– Извинете – провикна се той към нея.

Дорис се обърна изненадано:

– М’лорд? – Никой от двама ни не си даде труд да поправи грешката ѝ.

– Вярно ли е, че услугите ви са свободни за наемане? Мога да ви разбера, ако някой друг вече ви е наел.

Тя примигна, единственото ѝ здраво око се фокусира върху него:

– Не, м’лорд.

– В една от кухните на университета има свободно мяс­то. Четири сребърника на месец, стая и храна. Ако се интересувате, ваше е. Макар че ако мисълта да готвите за толкова много хора е стряскаща...

– М’лорд – прекъсна го тя, изправяйки се до пълния си, макар и нисък ръст. –Наглеждала съм приготвянето на вечери от по седем блюда за сто благородници. Няма да ми се опрат някакви си там наперени момчета.

Изражението на Сед­рик си остана изпълнено с достойнство:

– Радвам се да го чуя. Идете в северната канцелария на университета утре и кажете името си. Те ще ви дадат повече сведения.

Устата на старата Дорис увисна и тя ме погледна за потвърждение. Кимнах окуражително.

– Да, да, м’лорд! Ще отида веднага, след като бъде сервирана закуската. Благодаря ви, толкова ви благодаря.

– Е, това е истински късмет – казах му в мига, щом отново останахме сами. Със сигурност не бих го приз­нала, но си помислих, че е неве­роят­но мило от негова страна да предложи подобно нещо, а какво остава пък да я забележи. Повечето хора не я забелязваха. – Късмет, че имаше свободно мяс­то.

– Всъщност няма – каза той. – Но днес ще се отбия да говоря с хората в канцеларията. Когато приключа, вече ще имат свободно мяс­то.

– Господин Торн, нещо ми подсказва, че бихте могли да продадете спасение на свещеник.

Той се усмихна, щом чу старата поговорка:

– Какво ви кара да мислите, че не съм го правил?

Стигнахме до градината и наближавахме изхода, когато той спря отново. Изражение на слисване премина по лицето му и аз се обър­нах към онова, кое­то беше привлякло погледа му. Масленото ми платно с маковете.

– Това е... Макове на Питър Косингфорд. Видях я в Националната галерия. Освен... – Той млъкна, без да довърши, с изражение, изпълнено с объркване, докато попиваше с поглед платното и боите до него.

– Копие е. Моят опит за копие. Имам и други. Това е нещо, кое­то правя за забавление.

– Рисувате копия на велики творби за забавление? – Със закъснение добави: – Милейди?

– Не, гос­по­дин Торн. Това правите вие.

Усмивката на лицето му беше искрена и открих, че ми харесва повече от престорените.