Читать «Бляскавият двор» онлайн - страница 14

След дълго размишление тя се обърна към мен:

– Как мислите, че би трябвало да постъпя, милейди?

Въпросът ме хвана неподготвена и изведнъж всичко, за кое­то можех да мисля, бяха думите на баба ми: През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Почувствах как омеквам:

– Трябва сама да правиш изборите си – осо­бе­но след като ще бъдеш сама, когато напуснеш службата си при мен. – Хвърлих поглед към Сед­рик и за пръв път видях смущение, изписано върху онези зашеметяващи черти. Страхуваше се, че Ада ще предпочете да не отиде. Дали Бляскавият двор трябваше да изпълни определена квота? Длъжен ли беше да отведе някое момиче?

– Господин Торн направи всичко това да звучи прелестно – отвърна тя. – Но в известна степен се чувст­вам като някаква дрънкулка, коя­то купуват и продават.

– Жените винаги се чувстват така – казах.

Накрая обаче Ада все пак прие предложението на Сед­рик, защото така, както тя виждаше нещата, нямаше къде другаде да отиде. Над рамото ѝ прегледах набързо договора, кой­то представляваше най-вече по-офи­циал­но обяснение на онова, кое­то ни беше казал Сед­рик. Когато тя подписа, се сепнах:

– Това ли е пълното ти име? – попитах. – Аделейд? Защо не се представяш с него?

Тя сви рамене:

– Твърде много букви. Трябваха ми години да се науча да го пиша.

Сед­рик сякаш се мъчеше да запази сериозно изражение. Зачудих се дали започваше да се съмнява в този избор и дали Ада наистина можеше да бъде превърната в част от неговата „нова аристокрация“.

С договора в ръка, той стана и ми се поклони. На нея каза:

– Имам да занеса други договори днес следобед и някои задачи в университета. Можете да използвате деня да си опаковате нещата, а каретата ни ще дойде да ви вземе тази вечер и да ви откара в имението. С баща ми ще се присъединим към вас по пътя.

– Къде е това имение? – попитах.

– Не съм сигурен в кое ще я разпределят – призна той. – До довечера ще узная. Чичо ми поддържа четири за Бляскавия двор, всяко с по десет момичета. Едното е в Медфордшър. Две са в Донли, друго – във Феърхоуп.

Значи бяха истински провинциални къщи, отбелязах, мислено разполагайки тези места на картата. Всяко беше поне на половин ден път от дома, в кой­то се намирахме в Осф­ро.

Мъжът даде още няколко пос­ледни указания, преди да се приготви да си върви. Предложих да го изпратя до изхода, кое­то беше малко нетрадиционно, и го поведох обратно към градината, в коя­то бях по-рано.

– Университет. В такъв случай сте студент, гос­по­дин Торн.

– Да. Не звучите изненадана от това.

– Долавя се в маниера ви. И в палтото ви. Само един студент би налагал собствени модни стандарти.

Той се засмя:

– Не съм. Всъщност е по адорийската мода. Трябва да изглеждам подобаващо за ролята, когато заминавам с момичетата.

– И вие ли заминавате? –Това някак правеше цялото нещо дори още по-мъчително. –Били ли сте там преди?

– Не и от години, но...

Той млъкна рязко, когато завихме зад един ъгъл и чухме още подсмърчане. Старата Дорис, готвачката, се тътреше към кухнята и се опитваше да не плаче, докато вървеше.