Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 90

— Не! Клеон е роден за трона. Той произхожда от няколко поколения императори — гордата Ентунска династия — и ще бъде много труден за управляване, истинска досада. От друга страна, ти ще дойдеш на трона като член на нов род, без да си обвързан здраво с традицията, защото предишните уайски монарси са били, сам ще се съгласиш, съвсем незабележими. Ще седиш на един нестабилен трон и ще имаш нужда от някой, който да те поддържа — от мен. А аз ще имам нужда от някой, който да зависи от мен и когото по тая причина бих могъл да управлявам — от теб. Хайде, Андорин, нашето няма да е женитба по любов, дето изчезва за една година; ще бъде женитба по сметка, която може да трае, докато и двамата сме живи. По-добре да си вярваме един на друг.

— Закълни се, че аз ще стана Император.

— Каква полза да ти се кълна, ако ти не ми вярваш? Нека да кажем, че те смятам за един изключително полезен Император и ще искам да замениш Клеон веднага, щом това може безопасно да се уреди. Сега ме представи на този момък, за когото мислиш, че ще бъде идеалното оръдие за твоите цели.

— Добре. И помни какво го прави тъй различен. Аз го изучих. Той не е много умен идеалист. Ще свърши каквото му наредят, без да се тревожи ни от опасността, ни от задни мисли. И в добавка излъчва такова усещане за доверие, че жертвата му ще му вярва, дори и да държи в ръката си бластер.

— Мисля, че това не е за вярване.

— Почакай, докато го видиш — рече Андорин.

17

Рейч гледаше надолу. Бе хвърлил бърз поглед на Намарти и друго не му трябваше. Преди десет години, когато младежът беше изпратен да подлъже Джоу-Джоу Джоуранъм към неговата гибел, срещна този мъж и сега няколко секунди му бяха предостатъчни.

За тия десет години Намарти се бе променил леко. Гневливостта и омразата все още бяха доминиращите черти, които човек виждаше у него (или поне Рейч ги виждаше, защото той осъзна, че не е безучастен свидетел) и те сякаш трайно го бяха мумифицирали. Лицето му беше малко по-изпито, косата — изпъстрена със сиво, обаче тънките му устни сключваха същата твърда линия, а тъмните му очи святкаха опасно както винаги.

Това бе достатъчно и Рейч се стараеше да отклонява погледа си встрани. Усещаше, че Гембъл Дийн Намарти не е от хората, които биха се привързали към някой, дето може да ги гледа право в очите.

Намарти сякаш поглъщаше с взор Рейч, но леко презрителната усмивка, която сякаш винаги висеше на лицето му, не изчезна.

Той се обърна към Андорин, неспокойно застанал настрани, и каза, като че ли обектът на разговора не присъстваше:

— Ето го значи човека.

Андорин кимна и устните му оформиха едно беззвучно „Да, шефе“.

Шефът рязко рече на Рейч:

— Името?

— Планчет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — говореше внимателно, съвсем според указанията на Андорин. — Аз съм демократ и искам по-голямо участие на хората в процеса на управлението.

Очите на Намарти се стрелнаха към Андорин:

— Оратор.

После върна погледа си към Рейч:

— Ще поемеш ли риск заради каузата?

— Всякакъв, господине.

— Ще вършиш ли каквото ти кажат? Без въпроси? Без да се отмяташ?