Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 92

Рейч едва не се изпусна, но свари да се закашля и после рече:

— И аз никога не съм ходил.

— Там са най-големите сгради, най-хубавите местенца и най-шикарните ресторанти; там живеят богаташите. Бих желала да се срещна с някои богаташи — искам да кажа, освен с Глеб.

— Предполагам — забеляза Рейч, — че не успяваш да измъкнеш много от хора като мен.

— Имаш право. Човек не може през цялото време да мисли за кредити, обаче понякога трябва. Особено откакто ми се струва, че взех да омръзвам на Глеб.

Рейч се почувства длъжен да каже:

— Ти на никого не можеш да омръзнеш. — Сетне разбра, донякъде за свое учудване, че наистина го мисли.

Манела въздъхна:

— Мъжете винаги разправят така. Във всеки случай беше хубаво с теб, Планчет. Пази се и, кой знае, навярно пак ще се видим.

Рейч кимна и откри, че думите не му стигат. Нямаше никакъв начин да каже или направи нещо, за да изрази чувствата си.

Насили се да размишлява за друго. Трябваше да открие какво планират хората на Намарти. Щом го откъсват от Манела, сигурно решителният момент скоро ще дойде. Всичко, на което би могъл да се опре, беше този странен въпрос за градинарството.

Пък и вече не можеше да съобщи на Селдън нищо ново. От срещата му с Намарти го следяха отблизо и всички пътища за комуникация бяха прекъснати, а ако той предадеше новините, едва след като те престанат да бъдат новини, това би означавало, че се е издънил.

19

Хари Селдън нямаше добър ден. Не бе получавал вести от Рейч от първото му съобщение насам и губеше представа от ситуацията.

Като се изключи естествената му тревога за безопасността на Рейч (положително щеше да разбере, ако се случеше нещо лошо), той се безпокоеше и за това какво всъщност би могло да бъде планирано.

Би трябвало да е някакъв хитър ход. Пряка атака срещу самия Дворец беше напълно изключена. Мерките за сигурност там бяха прекалено строги. Е, щом е тъй, какво друго достатъчно ефективно действие биха успели да планират?

Всичко туй го държеше буден нощем и го разсейваше през деня.

Сигналната лампа светна:

— Вашата среща в два часа, господине…

— Каква е тая среща в два часа?

— Мандел Грубер, градинарят. Той има необходимите сертификати.

Селдън си спомни:

— Да, пратете го при мен.

Сега не бе времето да се среща с градинаря, ала в момент на слабост се бе съгласил — човекът изглеждаше твърде объркан. Първият министър не би трябвало да изпада в такива състояния на слабост, обаче Селдън си беше Селдън, много преди да стане Първи министър.

— Влез, Грубер — благо рече той.

Грубер застана пред него с механично сведена глава, а очите му шареха насам-натам. Хари бе съвсем сигурен, че градинарят никога не е бил в толкова великолепна стая, и изпита горчивото желание да каже: „Харесва ли ти? Моля те, вземи я. Аз не я искам.“

Но вместо това рече:

— Какво има, Грубер? Защо си тъй нещастен?

Не последва незабавен отговор; Мандел Грубер само се усмихна разсеяно. Селдън му предложи: