Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 40

— Ако хората от Дал желаят да се наслаждават на равенство, трябва да докажат, че са достойни за него. Добро управление, кротко поведение, благопристойни удоволствия — туй са изискванията. За да оправдаят своята нетолерантност, другите ни обвиняват в агресивни намерения и носене на оръжие. Ние искаме да се представим пред света неопетнени и…

Рейч го прекъсна:

— Съгласен съм с всяка ваша дума, стражар Нии, обаче трябва да видя господин Джоуранъм.

Стражарят бавно поклати глава:

— Ако нямаш съответната уговорка или разрешение, не може.

— Вижте, аз съм син на един твърде важен професор от университета в Стрилинг, професор по математика.

— Не познавам никакви професори. Ти, мисля, каза, че си от Дал?

— Естествено, че съм от Дал. Не можете ли да разберете по говора ми?

— И твоят старец е професор в голям университет? Не ми мяза на истина.

— Е, той е вторият ми баща.

Стражарят смля това и кимна:

— Знаеш ли някого в Дал?

— Да, майка Рита. Тя ще ме познае.

Рита беше много възрастна жена още навремето. Сега вече можеше да е сенилна или мъртва.

— Въобще не съм я чувал.

(Кой друг? Никога не бе познавал човек, чието име да успее да проникне в мъглявия разум на билиботънеца пред него. Най-добрият му приятел беше хлапакът Смуджи — или поне това бе единственото име, което помнеше. Въпреки своето голямо отчаяние Рейч не си представяше, че ще попита: „Известен ли ви е някой на моите години, който да се казва Смуджи?“)

Накрая рече:

— Ами Юго Амарил.

В очите на Нии сякаш проблясна мъждива искрица.

— Как?

— Юго Амарил — повтори бързо Рейч. — Работи за втория ми баща в университета.

— И е далянец, а? Всички в този университет са все далянци?

— Само той и аз. Юго беше топлотехник.

— Какво дири в университета?

— Баща ми го измъкна от каналите преди осем години.

— Хубаво… Ще пратя някого.

Трябваше да чака. Даже и да избягаше, къде би могъл да иде по преплетените улички на Билиботън, без мигновено да го пипнат?

Минаха двадесет минути, преди Нии да се върне с ефрейтора, който бе арестувал Рейч. Младежът изпита слаба надежда — ефрейторът комай имаше поне малко мозък.

— Кой е тоя далянец, дето познаваш? — изръмжа той.

— Юго Амарил, господине, един топлотехник, когото моят баща намери преди осем години в Дал и го взе със себе си в Стрилингския университет.

— Защо го е направил?

— Баща ми мислеше, че Юго може да се занимава с по-важни дела, отколкото да полага топлопроводи.

— Например?

— Математика. Той…

Ефрейторът вдигна ръка:

— В кой район работеше?

Рейч помисли малко:

— Тогава бях още момче, но ми се струва, че беше С-2.

— Аха, С-3. Доста е близко.

— Значи го познавате, ефрейторе?

— Не лично, обаче в топлофикацията нещата са ясни, пък и аз съм работил в нея. Може би и ти оттам го знаеш. Имаш ли някакво доказателство, че наистина познаващ Юго Амарил?

— Вижте сега. Хайде да ви обясня какво ми се ще да направя. Ще напиша на един лист моето име и името на баща ми. Сетне ще добавя още една дума. Свържете се — както си искате — с някой чиновник от групата на господин Джоуранъм (той утре ще бъде в Дал) и само му прочетете моя текст. Ако нищо не се случи, тогава сигурно ще седя тук, докато изгния, но не ми се вярва. Убеден съм, че за три секунди ще ме измъкнат и вие ще получите повишение, задето сте предали информацията. Ако откажете да го сторите, когато открият, че съм тука — а те ще открият, — ще попаднете право между шамарите. В края на краищата, след като знаете, че Юго Амарил е напуснал Дал с един много важен математик, просто си представете, че същият този много важен математик ми е баща. Казва се Хари Селдън.