Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 39
Айзък Азимов
— Лоша работа. Може и да не съм много начетен — един Император няма време да бъде много начетен, — ала все пак знам историята на моята Империя. През последните две столетия е имало доста от тези популисти, както ги наричат, дето са заграбвали властта. При всеки отделен случай те са свеждали царуващия Император до фигурант. Аз не желая да бъда фигурант, Демерцел.
— Не е възможно да станете, сир.
— Няма да бъде невъзможно, ако ти нищо не правиш.
— Опитвам се да взема мерки, сир, но предпазливи.
— Има поне един приятел, който не е предпазлив. Преди около месец професор от университета — професор! — спрял без чужда помощ потенциален бунт на джоуранъмитите. Натикал се там и го спрял.
— Точно така е направил, сир. Откъде научихте?
— Научих, защото става дума за човек, от когото се интересувам. Защо не си ми докладвал за случая?
Демерцел отвърна почти сервилно:
— Редно ли ще бъде да Ви безпокоя с всички незначителни подробности, които минават през бюрото ми?
— Незначителни? Професорът, свършил тази работа, се казва Хари Селдън.
— Действително това му беше името.
— И то ми е познато. Преди няколко години той не представи ли на последния Конгрес един доклад, който ни заинтригува?
— Да, сир.
Клеон изглеждаше доволен:
— Както виждаш, все пак имам памет. Не ми е нужно да разчитам за всичко на моите хора. Нали разговарях с тоя приятел Селдън за същността на доклада му?
— Паметта Ви е наистина безпогрешна, сир.
— Какво стана с неговата идея? Беше някакво устройство за предсказване на бъдещето. Моята безпогрешна памет не е запазила названието му.
— Психоистория, сир. Това не е точно устройство за предсказване на бъдещето, а теория за предвиждане на общите тенденции в бъдещата история на човечеството.
— И какво стана с нея?
— Нищо, сир. Както Ви обясних навремето, цялата идея се оказа съвършено непрактична. Много любопитна, но безполезна.
— Въпреки всичко той е способен да предприеме действия, за да спре потенциален бунт. Щеше ли да се осмели да го стори, ако предварително не знаеше, че ще успее? Това не е ли доказателство, че тази — как беше? — психоистория върши работа?
— Случаят само доказва, че Хари Селдън е безразсъдно смел, сир. Даже и психоисторическата теория да имаше практическо приложение, тя нямаше да може да постига резултати спрямо отделен човек или отделно действие.
— Не ти си математикът, Демерцел, а той. Мисля, че е време отново да го поразпитам. В края на краищата скоро пак ни предстои Конгрес.
— Ще бъде безполезно…
— Демерцел, аз го искам. Направи нужното.
— Да, сир.
16
Рейч слушаше, агонизирайки от нетърпение, но се мъчеше да не го издава. Беше затворен в една импровизирана килия нейде навътре из Лабиринтите на Билиботън, където го бяха завели по улички, които той вече не си спомняше. (Той, който в прежните дни можеше безпогрешно да кръстосва по същите тези улички и да се скрие от всеки преследвач.)
Човекът с него, облечен в зелените дрехи на Гвардията на Джоуранъм, беше или мисионер, специалист по промиването на мозъци, или недоучил теолог. Бе обявил, че се казва Сандер Нии, и сега със сочен далянски акцент дуднеше някакво дълго послание, явно научено наизуст: