Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 165

Амарил смутено пипаше широкия колан на гащеризона си.

— Да, мисля, че имах. Знаеш ли…

— Мислиш, че си имал?

— Точно така. Струва ми се, че си го спомних, когато въвеждах системата. Разбираш ли, това е нов сектор… пръстите ми сякаш неволно се плъзнаха по програматора. Тогава ми се стори, че всичко е наред, ала предполагам, че вътрешно съм продължил да се тревожа. Помня, че си казах, че не изглежда както трябва, но се наложи да върша други неща и просто го оставих. Обаче щом Уонда посочи тъкмо оня отрязък, който ме безпокоеше, реших да проверя заради нея… иначе бих отминал думите й като детински приказки.

— Значи си включил именно тази част от уравненията, за да я покажеш на Уонда, така ли?

— Кой знае… — сви рамене Амарил.

— А точно преди това вие двамата сте били много близко един до друг, прегърнати и разплакани.

Амарил отново сви рамене и придоби още по-объркан вид.

— Смятам, че знам какво се е случило, Юго — каза Селдън. — Уонда е прочела мислите ти.

— Невъзможно! — подскочи Амарил като ужилен.

— Някога познавах човек с необикновени умствени дарби именно от този тип — бавно рече Хари и си спомни с тъга за Ето Демерцел или, както само той го знаеше, Данил. — Той обаче беше някак си повече от човешко същество. Но талантът му да чете или долавя мислите на други хора, да ги убеждава да действат по определен начин беше умствена способност. Предполагам, че Уонда също има тази способност.

— Не мога да повярвам — заинати се Амарил.

— Аз пък мога — настоя Селдън. — Обаче не знам какво да правя.

Той смътно бе предусетил тътнежа на революцията в психоисторическите изследвания… ала само смътно.

5

— Татко, изглеждаш уморен — каза загрижен Рейч.

— Наистина съм уморен — съгласи се Хари. — А ти как си?

Рейч беше на четиридесет и четири години и косата му бе започнала леко да посивява, макар мустаците му да си оставаха гъсти и тъмни, съвсем далянски. Селдън се усъмни дали не ги боядисва. Даже и да го правеше, нямаше да е редно да го пита.

— Приключи ли вече с преподаването? — поинтересува се Хари.

— Само засега, но не задълго. Радвам се, че съм у дома и се виждам с бебето и Манела, и с Уонда… Ами ти как си?

— Добре, благодаря. Имам новини за теб, Рейч. Преставаш с лекциите си. Нужен си ми тук.

— Защо? — намръщи се Рейч.

Два пъти го бяха изпращали по различни поводи с деликатна мисия, ала това бе по времето на джоуранъмитската заплаха. Доколкото знаеше, днес нещата бяха спокойни, особено след събарянето на хунтата и възцаряването на онзи мижав монарх.

— Става въпрос за Уонда — поясни Хари Селдън.

— Уонда ли? Какво й е на Уонда?

— Нищо й няма, но ще трябва да проучим пълния й геном, а също така твоя, на Манела и евентуално на бебето.

— И на Белис ли? Какъв е проблемът?

— Рейч — поколеба се Селдън, — знаеш, че майка ти и аз винаги сме мислили, че у теб има нещо много привлекателно, което вдъхва обич и доверие.

— Зная, че ти смяташе тъй. Казвал си ми го доста често, когато се опитваше да ме накараш да свърша някоя трудна работа. И за да бъда честен с теб, ще ти призная, че аз никога не съм го почувствал.