Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 163

— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.

— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.

— Хайде, хайде, не е вярно.

— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.

— Аз те обичам, Уонда.

— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.

Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:

— Не плачи, не плачи.

И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:

— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?

— Какво? — подсмръкна гостенката.

Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.

— Виждала ли си някога първичния радиант?

— Не. Какво представлява?

— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.

Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.

— Не е хубав — въздъхна тя.

— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.

И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.

— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.

Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.

— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.

— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.

— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.

— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.

Амарил тихо се прокашля.

— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.

— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.

— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.

— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.

Ученият остана на мястото си, усещайки се леко обиден. Не обичаше някой да критикува продукта на първичния радиант, та било това и едно дванайсетгодишно момиче, което нищо не разбира.

И както стоеше там, нямаше ни най-слаба представа, че психоисторическата революция бе започнала.

4

Онзи следобед Амарил отиде до кабинета на Хари Селдън в Стрилингския университет. Това само по себе си беше необичайно, тъй като Юго Амарил практически никога не напускаше своя кабинет, дори и за да разговаря с някой колега долу в залата.