Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 163
Айзък Азимов
— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.
— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.
— Хайде, хайде, не е вярно.
— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.
— Аз те обичам, Уонда.
— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.
Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:
— Не плачи, не плачи.
И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:
— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?
— Какво? — подсмръкна гостенката.
Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.
— Виждала ли си някога първичния радиант?
— Не. Какво представлява?
— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.
Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.
— Не е хубав — въздъхна тя.
— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.
И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.
— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.
Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.
— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.
— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.
— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.
— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.
Амарил тихо се прокашля.
— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.
— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.
— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.
— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.
Ученият остана на мястото си, усещайки се леко обиден. Не обичаше някой да критикува продукта на първичния радиант, та било това и едно дванайсетгодишно момиче, което нищо не разбира.
И както стоеше там, нямаше ни най-слаба представа, че психоисторическата революция бе започнала.
4
Онзи следобед Амарил отиде до кабинета на Хари Селдън в Стрилингския университет. Това само по себе си беше необичайно, тъй като Юго Амарил практически никога не напускаше своя кабинет, дори и за да разговаря с някой колега долу в залата.