Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 14

Хвана се, че хихика. Ясно му бе защо са били подбрани такива думи и такъв шрифт. Беше обикновен номер за възбуждане на любопитството. Селдън нямаше особено желание да види този човек — или поне при нормални обстоятелства не би го имал. Само че искаше да разбере каква е причината за архаизма и артистичността.

Накара секретарката си да уреди часа и мястото на срещата. Щеше да бъде в кабинета му, определено не в апартамента. Делови разговор, а не приятелски.

И щеше да се състои преди проектираната му среща с Демерцел.

Дорс рече:

— Това не ме изненадва, Хари. Ти контузи двама от неговите хора, единият от които е първият му помощник; провали му събранийцето; накара го да изглежда глупаво пред неговите представители. Сега иска да ти хвърли едно око и мисля, че е по-добре да бъда с теб.

Селдън поклати глава:

— Ще взема Рейч. Той знае всички трикове, които владея и аз, и е здрав и активен двайсетгодишен младеж. Въпреки че съм сигурен, че няма да имам нужда от защитник.

— Откъде си толкова сигурен?

— Джоуранъм идва да ме види тук, в университета. Наоколо ще е пълно с хлапаци. Аз не съм съвсем непопулярен сред студентите и подозирам, че Джоуранъм е от тези, които добре си подготвят домашното, и ще знае, че на моя земя съм в безопасност. Убеден съм, че ще бъде съвършено учтив и съвършено дружелюбен.

— Хм — кимна Дорс и леко изви единия ъгъл на устата си.

— И съвършено смъртоносен — заключи Селдън.

6

Хари Селдън се изправи с безизразно лице и приведе главата си точно толкова, колкото да демонстрира разумна вежливост. Беше си дал труда да погледне няколко холографии на Джоуранъм, но, както често се случва, реалното нещо — необмислено, постоянно променящо се в отговор на променливите условия — никога не е съвсем същото като на холографията, колкото и грижливо да е подготвена тя. „Може би — помисли Селдън — тъкмо реакцията на наблюдателя спрямо «реалното нещо» го прави различно.“

Джоуранъм беше висок човек — поне с ръста на Селдън, — ала по-широк в другите посоки. Това не се дължеше на мускулеста физика, защото той създаваше впечатление за мекота, без да бъде съвсем дебел. Заоблено лице, гъста, по-скоро пясъчна, отколкото жълта коса, светлосини очи. Носеше комбинезон в приглушен цвят, а на лицето си — усмивка, която излъчваше илюзията за дружелюбие, оставяйки обаче по някакъв начин ясното усещане, че туй е само илюзия.

— Професор Селдън — гласът му бе дълбок и отлично овладян, глас на оратор — радвам се да ви видя. Много мило от ваша страна, че ми позволихте да се срещнем. Вярвам, че не сте обиден, загдето доведох с мен един компаньон, моята дясна ръка, въпреки че предварително не го бях съгласувал с вас. Това е Гембъл Дийн Намарти — с три имена, ако забелязвате. Мисля, че сте се срещали.

— Да, разбира се. Добре си спомням инцидента — Хари Селъдън погледна малко язвително към компаньона.