Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 116

Той въздъхна. Фактът, че бе охраняван — повече или по-малко против волята му през цялото време, — понякога се превръщаше в тежък товар.

8

Почти веднага след това Манела дойде да го види.

— Хари, извинявай, но какво каза Дорс?

Селдън пак вдигна поглед. Само го прекъсваха.

— Нищо важно. За съня на Уонда.

Устните на Манела се присвиха:

— Знаех си. Уонда ми съобщи, че Дорс я е разпитвала. Защо не остави детето на мира? Човек може да си помисли, че сънуването на някой лош сън е тежко престъпление.

— Всъщност — успокояващо заяви Хари Селдън — стана дума за онова, което малката си е припомнила като част от съня. Не знам дали ти е казала, обаче очевидно е чула насън за някакъв „синдром на лимонада“.

— Хм! — Манела помълча няколко мига. — Едва ли има особено значение. Уонда умира за лимонада и очаква здравата да си пийне на празненството. Обещах й, че ще й намеря лимонада с микогенски капки, и тя само за нея си мисли.

— Значи ако чуе нещо, което звучи горе-долу като тази дума, в ума си ще го преведе точно така?

— Да, защо не?

— В такъв случай, като изключим това, какво смяташ, че е било казано в действителност? Трябва да е чула нещо, за да го изтълкува погрешно.

— Не вярвам, че непременно трябва да е чула нещо. Защо придаваме толкова голямо значение на съня на едно момиченце? Моля те, повече не искам никой да му говори за инцидента. Много се разстройва.

— Съгласен. Ще се погрижа Дорс да не зачеква вече темата — поне с Уонда.

— Чудесно. Хари, хич не ме интересува, че е баба на Уонда. В края на краищата аз съм й майка и моето мнение е най-важното.

— Абсолютно — успокояващо каза Селдън и когато Манела излезе, погледна след нея. Това бе още един допълнителен товар — непрестанното съперничество между двете жени.

9

Тамуил Илар беше на тридесет и шест и се включи в Селдъновия психоисторически проект като старши математик преди четири години. Бе висок, с постоянен блясък в очите и нещо повече от следа на самоувереност.

Косата му лъщеше кестенява и леко начупена, което лесно се забелязваше, понеже я носеше доста дълга. Смееше се някак отсечено, ала що се отнася до математическите способности, нямаше грешка.

Илар беше привлечен от университета в Западен Манданов и Селдън винаги се усмихваше, когато се сетеше колко го подозираше Юго Амарил отначало. Но пък и Амарил подозираше всекиго. Дълбоко у себе си (Хари бе сигурен) бившият топлотехник имаше чувството, че психоисторията трябва да остане запазен периметър за него и за Селдън. Сега обаче дори Юго беше склонен да признае членството на Илар в групата, което страхотно облекчаваше собственото му положение. Веднъж той каза: