Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 114
Айзък Азимов
Освен туй празненството обърка навиците му, а Селдън беше човек на навика. Неговият офис и още няколко от съседните бяха изнесени и от десетина дни не можеше да работи нормално. Предполагаше, че личният му кабинет ще бъде превърнат в зала на славата и че още много време ще мине, преди да се върне към своите занимания. Единствен Амарил абсолютно бе отказал да се премести и успяваше да поддържа кабинета си.
Хари Селдън с раздразнение се чудеше на кого ли му е хрумнало да забърка цялата тази каша. Разбира се, не на Дорс — тя го познаваше прекалено добре. Нито пък на Амарил или Рейч, които никога не си спомняха и за собствените си рождени дни. Подозираше, че е Манела и даже разговаря с нея по въпроса.
Тя му призна, че е участвала с всички сили и е дала нареждането за подготовката, но каза, че идеята за тоя празник й е била подхвърлена от Тамуил Илар. „Блестящ — помисли Селдън. — Блестящ във всичко.“
Той тежко въздъхна. Да можеше рожденият ден вече да е отшумял.
7
Дорс подаде глава през вратата:
— Мога ли да вляза?
— Разбира се, че не. Защо си мислиш, че ще ти разреша?
— Обикновено не стоиш тук.
— Знам — въздъхна Селдън. — Натириха ме от мястото ми заради тъпия рожден ден. Ще ми се вече да е минал.
— Ето, виждаш ли? Щом на оная жена й дойде някоя идея в главата, тя я поема и я раздува като Големия взрив.
Хари веднага се извъртя на другата страна:
— Хайде де. Тя го прави за добро, Дорс.
— Я ме остави на мира с това правене на добро — каза Дорс. — Както и да е, дошла съм да обсъдим нещо друго. Нещо, което може да се окаже важно.
— Давай. Какво?
— Говорих с Уонда за съня й… — тя се поколеба.
Нейде дълбоко от гърлото на Селдън излезе гъргорещ звук и той рече:
— Не ми се вярва. Я го зарежи.
— Няма. Даде ли си труд да я разпиташ за подробности от този сън?
— Защо да измъчвам малката с това?
— Рейч не я е питал, нито пък Манела. Оставили сте го на мен.
— Е, защо ти е да я тормозиш, като я разпитваш?
— Защото имам усещането, че трябва да го направя — мрачно обясни Дорс. — Първо на първо, тя не го е сънувала в леглото си вкъщи.
— Тогава къде е била?
— В твоя кабинет.
— Какво е дирила там?
— Искала да види мястото, където ще бъде празненството, и влязла в кабинета ти, но, разбира се, вътре нямало нищо за гледане, понеже всичко било почистено заради приготовленията. Креслото ти обаче стояло там. Онова голямото — с високата облегалка и високите подпорки за ръцете, — потрошеното, дето не ми даваш да го сменя.
Хари въздъхна, сякаш се върна към някакъв проточил се във времето спор:
— Не е потрошено. Не искам ново кресло. Продължавай.
— Тя се свила в креслото ти и започнала да размишлява над факта, че може би ти всъщност не възнамеряваш да устройваш празненство, и настроението й се развалило. Казва, че сетне трябва да е заспала, защото не си спомняла нищо ясно, освен че в съня й имало двама мъже — не жени, сигурна е, — двама мъже, които говорели.
— И за какво са говорили?
— Не помни точно. Нали знаеш колко е трудно в такива случаи да се сетиш за детайлите? Но твърди, че било за умирането, и си помислила, че се отнася за теб, понеже си толкова стар. И запомнила ясно три думи: „синдром на лимонада“.