Читать «Битката за Фондацията» онлайн - страница 113

Психоисторията бе предсказала — по много мъгляв и неопределен начин, — че след смъртта на Клеон Центърът ще се закрепи, и стана точно така. Трантор беше относително спокоен. Въпреки убийството и края на династията Центърът наистина удържа.

Удържа под натиска на военното управление — Дорс бе твърде права да говори за хунтата като „онези вагабонти, военните“. Без да сбърка, би могла да стигне и по-далеч в обвинението си. Независимо от това те бяха скрепили Империята и още известно време щяха да я държат обединена. Може би достатъчно дълго, за да позволят на психоисторията да играе активна роля в задаващите се събития.

Напоследък Юго приказваше за възможното установяване на Фондации — отделни, изолирани, необвързани от гигантската Империя, — които да послужат като семена на развитието през наближаващите тъмни епохи и на една нова и по-добра система. Самият Селдън работеше върху последиците от подобна подредба.

Времето обаче не му стигаше и той чувстваше (с известна болка), че не му достига и младост. Мозъкът му, макар стабилен и пробивен, нямаше същата пъргавина и плодовитост, както на тридесет лазарника, и професорът знаеше, че с всяка изминала година ще ги притежава във все по-малка степен.

Навярно би следвало да възложи задачата на младия и блестящ Илар, като го освободи от всичко останало. Хари Селдън трябваше да си признае със срам, че тази възможност не го въодушевява. Не искаше да е измислил психоисторията само за да дойде някой младеж и да обере плодовете на славата. Всъщност нека го кажем по най-грозния начин, Селдън ревнуваше от Илар и го съзнаваше достатъчно, та да се срамува от чувствата си.

Но независимо от не дотам рационалните си емоции щеше да му се наложи да разчита на други по-млади мъже, колкото и да му бе неприятно. Психоисторията вече не беше запазен периметър за него и Юго Амарил. Десетте години като Първи министър я бяха превърнали в голямо, одобрявано и издържано от правителството начинание и за негова силна изненада, след като се оттегли от поста си и се върна в университета, то порасна още повече. Хари правеше физиономии при тежкото му и помпозно официално название: Селдънов психоисторически проект към Стрилингския университет. Ала болшинството хора го наричаха просто Проекта.

Военната хунта очевидно виждаше в него възможно политическо оръжие и докато го възприемаше по тоя начин, финансирането не беше проблем. Кредитите направо се лееха. В замяна трябваше да се изготвят годишни отчети, които обаче бяха съвсем мъгляви. Докладваха се само странични въпроси и даже и при това положение математическият им апарат едва ли бе от компетентността на който и да е член на хунтата.

Когато си тръгваше от своя стар помощник, беше наясно, че Амарил е най-малкото доволен от линията, по която се развива психоисторията. Въпреки всичко Селдън усети как депресията пак хвърли тежкото си наметало върху него.

Реши, че се дразни от наближаващото празненство по случай рождения ден. Беше замислено като весел празник, но за Хари то дори не бе жест на подкрепа, ами само подчертаваше възрастта му.