Читать «Безмълвни градове» онлайн - страница 3
Рей Бредбъри
— Нямаше никой на другия край на телефона — промърмори той. — Навярно някъде е паднал някой телефонен стълб и е предизвикал съединение.
Но нали бе чул щракане, което значеше, че на другия край някой бе затворил телефона.
Прекара останалата част на нощта в хола.
— И то не заради телефона — уверяваше се той. — Просто нямам какво друго да правя.
Той се заслуша в цъкането на часовника си.
— Тя няма да позвъни пак — каза си той. — Тя никога вече няма да набере номер, от който не са и отговорили. Навярно в този час тя вика други номера в града! А пък аз седя тук… Но почакай! — Той се изсмя. — Защо непрекъснато казвам „тя“?
Той запремига.
— Това може да бъде и „той“, нали?
Сърцето му се поуспокои. Стана му студено и някак тъжно. Тъй много му се искаше това да бъде „тя“.
Той излезе от къщата и застана посред улицата под дрезгавата светлина на ранното утро.
Ослуша се. Никакъв звук. Нито една птица. Нито един автомобил. Само сърцето му туптеше! Пулс — пауза — пулс. Лицето му се свиваше от напрежение. А вятърът тъй кротко, тъй нежно развяваше краищата на палтото му.
— Шшш! — прошепна той. — Слушай!
Бавно се олюля в кръг, обръщайки лице от една смълчана къща към друга.
„Тя ще набира номер след номер“ — помисли си той. — Трябва да е жена. Но защо? Само една жена ще продължава да вика различни номера. Един мъж не би направил това. Мъжът е самостоятелен. Нима аз се опитах да телефонирам някому? Не! Дори и през ум не ми е минавало. Това трябва да е жена. Непременно, ей богу!
Слушай!
Далече, някъде под звездите, зазвъня телефон.
Уолтър се затича. Спря се и се ослуша. Тих звън. Изтича още няколко метра. Чуваше се по-ясно. Втурна се надолу по някаква алея. Още по-ясно! Отмина шест къщи, още шест. Все по-ясно! Спря пред една къща. Вратата беше заключена.
Вътре звънеше телефон.
— По дяволите! — Той раздруса бравата.
Телефонът крещеше.
Грабна един стол от терасата, хвърли го през прозореца на гостната и скочи вътре след него.
Но още преди да докосне слушалката, телефонът утихна.
Тогава тръгна от стая в стая, чупеше огледала, свличаше пердета, ритна с крак кухненската печка.
Най-после изнемощял, той взе тънкия телефонен указател, който съдържаше всички телефонни абонати на Марс. Петдесет хиляди имена.
Започна с първото име.
Амелия Еймз. Ню Чикаго, сто мили отвъд мъртвото море. Набра нейния номер.
Никакъв отговор.
Вторият абонат живееше в Ню Ню Йорк, на пет хиляди мили, отвъд сините планини.
Никакъв отговор.
Последваха трети, четвърти, пети, шести, седми, осми… треперещите му пръсти с мъка задържаха слушалката.
Един женски глас отговори:
— Ало?
В отговор Уолтър закрещя: — Ало, господи, ало!
— Това е запис — издекламира женският глас. — Мис Хелън Аразумян не е в къщи. Кажете какво ви трябва, вашите думи ще бъдат записани на лента, така че тя ще може да ви позвъни, когато се върне. Ало? Това е запис. Мис Аразумян не е в къщи. Кажете какво ви трябва…
Той остави слушалката. Устните му трепереха. Седна. След като поразмисли, отново набра същия номер.