Читать «Безмълвни градове» онлайн - страница 2

Вечерта си направи удоволствието с топла турска баня, сочно филе, гарнирано с вкусен сос от гъби, вносен сух херес и ягоди във вино. Избра си нов син фланелен костюм и разкошна сива мека шапка, която някак смешно се клатушкаше върху продълговатата му глава. Пусна монета в автоматичната радиола; тя засвири „Нашата стара банда“. Пусна петцентовн монети в двадесет автомата из целия град. Тъжните звуци на „Нашата стара банда“ изпълниха нощта и пустите улици, а той крачеше из тях висок, слаб, самотен, потропвайки леко с новите си обуща, пъхнал студените си ръце дълбоко в джобовете.

Но всичко това се случи миналата седмица. Оттогава спеше в една хубава къща на Марс авеню, ставаше в девет, изкъпваше се и лениво се отправяше към града да закуси с яйца и шунка. И всяка сутрин зареждаше в хладилника тонове месо, зеленчуци, банички с лимонов крем — запасявайки се с продукти поне за десет години, докато ракетите се върнат от Земята. Ако въобще някога се върнат.

Тази вечер той се скиташе нагоре-надолу, разглеждаше восъчните жени — розови, красиви — в пъстрите витрини. И за първи път почувствува колко мъртъв беше градът. Наточи си чаша бира, бавно я изпи и тихичко си поплака.

— Да — каза той, — аз съм самичък.

Влезе в кино „Елит“, искаше да види някой филм, за да отвлече мислите си от налегналата го самота. В залата беше пусто и глухо като в гробница; по огромния екран пълзяха сиви черни призраци. Той се разтрепера и побърза да напусне това обитавано от духове място.

Решил да се върне в къщи, той крачеше бързо, почти тичаше, по средата на една странична уличка, когато дочу, че някъде звъни телефон.

Ослуша се.

„Някъде звъни телефон.“

Той продължи да тича напред.

„Някой би трябвало да отговори“ — лениво си помисли той.

Седна накрай тротоара и бавно се наведе, за да извади някакво камъче от обувката си.

Изведнъж скочи на крака и извика:

— Някой! Боже мой, та това съм аз!

Трескаво се заозърта. В коя къща? Ето в тази! Той се втурна през една градинка нагоре по стълбите, влезе в къщата, в тъмния хол. Грабна слушалката.

— Ало! — извика той.

Зззззззззззззз.

— Ало, ало!

Бяха затворили телефона.

— Ало! — викаше той и удряше по апарата. — Идиот такъв! — наруга се той. — Седиш си там на тротоара, глупак такъв! Празна глава, тъпак! — Той стисна с ръце телефонния апарат. — Но хайде, позвъни още веднъж! Хайде!

Той не бе и помислил досега, че на Марс може да е останал някой друг освен него. През цялата изтекла седмица не бе видял никого. И бе стигнал до заключението, че всички останали градове са така безлюдни като този.

Сега трепереше от вълнение, като гледаше този ужасен черен апарат. Автоматичната телефонна система свързваше всички градове на Марс. Те бяха тридесет… но от кой ли град бяха позвънили?

Той не знаеше. Той чакаше. Отиде в чуждата кухня, извади малко замразени боровинки и ги изяде без охота.