Читать «Безмълвни градове» онлайн - страница 5
Рей Бредбъри
Той въздъхна и протегна ръце да я докосне под лунната светлина. Вятърът развяваше дълги черни коси — прекрасни коси. А устните й — две червени ментови резанки. Бузите й — току-що откъснати росни рози. Тялото й като тънка лека мъгла, а нежният й равен глас му напяваше песничка:
Той заспа.
Той стигна в Ню Тексас Сити към полунощ. Спря колата пред козметическня салон „Де Люкс“ и извика.
Очакваше, че тя ей сега ще изтича навън, цялата напарфюмирана, засмяна.
Ала нищо не се случи.
— Сигурно спи. — Той пристъпи към вратата. — Аз съм тук! — извика той. — Ало, Женевив!
Смълчаният град лежеше под светлината на двете луни. Някъде вятърът пляскаше по брезентов навес. Той блъсна стъклената врата и влезе вътре.
— Хей! — смутено се засмя той. — Не се крий! Аз знам, че си тук!
Той претърси всички кабини.
Намери малка кърпичка на пода. Миризмата й едва ли не го замая.
— Женевив! — извика той.
После тръгна с колата из пустите улици, ала нищо не видя.
— Ако това е някаква шега…
Той намали ход.
— Почакай малко. Нашият разговор беше прекъснат. Може тя да е тръгнала за Марлин Вилидж, докато аз съм идвал насам? Навярно тя се е отправила по стария Морски път и сме се разминали през деня. Откъде би могла тя да знае, че аз ще дойда тук? Аз не й казах. И когато телефонът заглъхна, тя тъй се е уплашила, че е тръгнала към Марлин Вилидж да ме търси! А пък аз съм тук, боже мой, какъв съм идиот!
Той натисна клаксона и като куршум излетя вън от града.
Пътува цялата нощ. И си мислеше: „А какво, ако я няма в Марлин Вилидж?“
Не искаше да мисли за това. Тя трябва да бъде там. Той ще изтича към нея, ще я прегърне, може дори и да я целуне само веднъж по устните.
Призори в Марлин Вилидж беше тихо. В магазините още горяха жълти светлини; в една автоматическа радиола, която бе свирила сто часа непрекъснато, най-после щракна електрическият контакт и тя утихна; с това тишината стана пълна. Слънцето сгряваше улиците и безучастното небе.
Без да изключва фаровете, Уолтър зави с колата по Главната улица, като натискаше силно клаксона по шест пъти на всяка пресечка. Взираше се във фирмите на магазините. Лицето му беше бледо, уморено, ръцете му се плъзгаха по мокрия от пот волан.
— Женевив! — извика той в пустата улица.
Вратата на един козметичен салон се отвори.
— Женевив! — Той спря колата и изтича през улицата.
Женевив Селзър стоеше на прага. В ръката си държеше отворена кутия с шоколадови бонбони. Пръстите й, подпухнали и бледи, стискаха кутията. Лицето й — което той видя, когато навлезе в кръга на светлината, беше дундесто и кръгло, очите й приличаха на две огромни яйца, забодени в безформено бяло тесто. Краката й — дебели като пънове, походката й тежка, тромава. Косата й — с неопределен кафяв цвят — беше правена и преправяна във формата на птиче гнездо. Устни нямаше; заместваше ги нарисувана шаблонна мазна, червена уста, която ту възхитено се отваряше, ту уплашено се затваряше. Веждите й бяха изскубани, личеха само две тънки като антена нишки.
