Читать «Без светлина» онлайн - страница 293

Калатис отново взе белия телефон и набра кодовия номер на Марисио Ландроун. След малко звънна синият телефон.

— Ландроун е на телефона.

— Марисио, в хангара ли си?

— Да, тук съм.

— Получи се объркване в първоначалното место назначение. Ще използваме другия план. — Калатис говореше бавно, почти нехайно. Много отдавна беше научил, още в „Мосад“, че за да държиш във властта си своите подчинени, трябва преди всичко да владееш собствения си глас. За повечето хора страхът и паниката са заразни. Ако усетят вируса на страха, на съмнението или безсилието има голяма вероятност те също да прихванат болестта. Основното задължение на един ръководител на група е никога да не излага на опасност от такава зараза своите хора, макар самият той да се измъчва от този вирус.

— Другото местоназначение остава същото — каза Калатис, — но разписанието се отменя. Искам да тръгнеш веднага. Пратката ще бъде готова в съответния хангар, когато стигнеш там. Натоварваш и тръгваш колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Марисио. — Разбрах.

В продължение на две години Марисио бе пренасял кокаин за Калатис, а преди една година пое един от курсовете с пари. Беше много добър при промени в последната минута.

Калатис вдигна белия телефон и повика Еди Редън Почти веднага синият телефон звънна и Калатис предаде същата информация и на третия си пилот. Когато затвори погледна часовника. Първата пратка щеше да пристигне Бейфийлд с „Малибу Мираж“ на Уейд Пейс само след малко повече от двайсет минути. Ако има късмет, последният товар ще долети с „Пилат“ на Еди Редън някъде около дванайсет и петнайсет. Единствено полетът на Марисио Ландроун щеше да бъде под въпрос. Нямаше голяма разлика в разстоянието, което трябваше да прелетят Ландроун и Редън. Възможно беше да пристигнат веднага един след друг, Калатис не знаеше как те ще се справят с това. Но той нямаше намерение да се безпокои по този въпрос. До момента успя да направи всичко, което можеше. Отсега нататък, дали щеше да вземе парите си или не, вече щеше да зависи от други хора.

Той чуваше как двигателите на хидроплана увеличават оборотите си и шумът от форсирането му звучеше като сладостното стенание на бягството. Почти подушваше изхвърляните изгорели газове, миризма, напомняща му за други нощни задачи, за години, изпълнени с трескави разписания и срещи, при които, за да се измъкне жив, трябваше да разчита на други хора.

— Панос.

Калатис се обърна и видя Джейл на прага пред спалнята. Беше облякла мъжка бяла риза, прибрана в джинси, черната й коса беше заплетена на дебела плитка, спускаща се на гърба й.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Пилотът казва, трябва да тръгваме, ако искаме да видим.

— Добре — отвърна Калатис. — Всичко ли си взела?

— Всичко, да, — каза тя.

— Тогава слизай към самолета. Идвам веднага след тебе.

„всичко“ всъщност означаваше много малко. Те просто си тръгваха ей така, оставяйки напълно обзаведена къща, гардероби, пълни с дрехи, оставяха телевизори, стереоуредби — всичко, което беше част от един личен живот. Той се чувстваше превъзходно, подобно на змия, хвърляща кожата си. Такова преживяване действаше освежително — да изоставиш всичко и просто да си тръгнеш.