Читать «Без светлина» онлайн - страница 290

— Виждам летището — каза Ледет, изравнявайки „Чесна“ с хоризонта. Бяха се отправили назад към Хюстън и Нюман можеше да познае по заревото от градските светлини, че пак се изправят нагоре. — Ще направя пак вираж и ще се насоча обратно към залива. После ще намаля газта и ще направя няколко завоя и всеки път, като ти кажа, ще изстреляш по една. Ще ги осветим като при пожар.

— Добре — рече Нюман. Само това можа да каже. Беше изумително колко бързо изчезваха възприятията за горе и долу нощно време. Той стискаше между коленете си кутия с военни парашутни осветителни ракети и пистолетът беше готов за стрелба. Той пъхна ракета в процепа.

— Помислих си, че ако направя два обхода, те може да ни светнат — рече Ледет. — Кретени. Знаех си. Дисциплинирани копелета. Няма значение. Толкова пъти съм се приземявал на това летище… господи, виждам дори реката. Добре, дръж се здраво.

Самолетът едновременно зави и се спусна надолу, но почти веднага Ледет го изправи в хоризонтално положение и Нюман видя пред тях полумесеца на Мексиканския залив. Божичко, каква красота. Беше изненадан от великолепието му.

— Готов ли си? — изкрещя Ледет. — Първата ще бъде за кеф.

Нюман дръпна капака на прозореца, пъхна сигналния пистолет и го подпря, с ръка на спусъка. Почувства как двигателят на самолета се нагажда и тогава Ледет изкрещя: „Огън първи!“

Нюман дръпна спусъка. Кабината се изпълни с трясък.

— Какъв кеф! — разсмя се Ледет. — Ехееей! Я виж това!

Ракетата експлодира в нощното небе с удивителен блясък, фосфорно бяло. Парашутът накара светлината да подскочи в тъмнината, а после тя започна леко да се люлее напред-назад като фенер, докато се спускаше надолу.

— Ще ми се сега да съм ей там долу. Да знаеш как ще се насерат тия кретени!

Нюман зареди отново.

— Да, чудесно! — извика Ледет, одобрявайки тяхната позиция по осветените от ракетата рекички под тях. — Доообрее! Точни сме! Огън втори!

Нюман стреля. Тряс! Небето се запали в божествено бяло. Нюман зареди.

— Огън трети!

Самолетът пак направи вираж и Нюман усещаше как всичко вътре се тресе. Мъчеше се да не обръща внимание на това, докато зареждаше, и стреляше отново… и отново… и отново. Маневрите замъгляваха представата му за времето. Той нямаше представа колко дълго продължи всичко, но чувстваше как силата на земното притегляне го мята ту насам, ту натам и всеки път стреляше, щом чуеше думата „огън“ и пак зареждаше. Наблюдаваше как изстреляната ракета първо изостава от самолета, после експлодира и блясва, а гигантското кълбо от бяла светлина увисва в тъмнината, която заради осветителните ракети вече не беше мътночерна, а като същински катран.

Той усети как самолетът още веднъж направи вираж. Кутията с осветителни ракети беше празна. Погледна през прозореца и видя половин дузина плуващи огньове, които се отдалечаваха от него. Сякаш бяха подпалили някакво ъгълче от нощта и пожарът беше толкова ослепително ярък, че Нюман почти очакваше той да възпламени цялото небе като слънце.

* * *

10:50 вечерта

Уейд Пейс вече за десети път поглеждаше командното табло на своя „Малибу Мираж“ и доволен от видяното, спокойно надникна от страничния прозорец на кабината към очертанията на Хюстън, който се отдалечаваше откъм лявата му страна. Вторият му пилот правеше същото. Уейд се обърна и погледна през рамото си към пътниците отзад. Клиентът седеше неспокойно на първата двойна седалка и също гледаше към линията на хоризонта, а зад него, на следващата двойна седалка беше пазачът на Калатис, един доберман в човешки облик, който гледаше право в гърба му. Доберманът не се интересуваше от гледката. Уейд отново се обърна към командното табло.