Читать «Без светлина» онлайн - страница 15

Маркъс Грейвър бе изградил кариера от събиране на чужди тайни. Още в началото бе научил, че повечето хора представляват сложна смесица от традиционното добро и зло и ако той поискаше да припише едното или другото качество, на която и да е личност, то това би означавало да извърши едно грубо опростяване. Собствената му философия за човешката природа беше изминала целия път до крайните предели на цинизма и обратно, а сега личните му възгледи бяха толкова объркани от разочарования, както и насърчавани от надежди от ония редки, по неминуеми примери на безкористност, че той вече изобщо не притежаваше никаква последователна философия. Струваше му се, че нито една теория или учение не съдържат подходящо обяснение за удивителното поведенческо разнообразие, на което беше способен всеки отделен човек.

Той също така бе разбрал, че ако се занимаваш със събиране на подобна информация за хора, информация, която те ревностно крият, независимо дали по невинни или коварни причини, по-добре е да приемеш факта, че ти самият винаги ще бъдеш изпълнен с подозрения. Само по себе си владеенето на чужди тайни е донякъде опорочаващо.

Те поговориха още няколко минути, докато пикапът на моргата се скри във високите бурени. Аварийната кола започна да изтегля автомобила на Тислър. Грейвър каза, че ще нареди да уведомят жената на Тислър. Накрая детективите си тръгнаха и хората от криминалния екип се заловиха да прибират оборудването си. Кац запали още една цигара.

— Е, честито, Маркъс, това се случва за първи път — рече той. — Струва ми се, досега офицер от Разузнавателния отдел не е умирал при обстоятелства, налагащи разследване.

— Така е — отвърна Грейвър.

Беше станало съвсем тъмно, с изключение на подскачащите лъчи от фенерчетата на двамата криминални детективи, докато прибираха последните неща от апаратурата си. Те размениха няколко думи с униформения полицай, който трябваше последен да напусне местопроизшествието, после се качиха в своя пикап и си запробиваха път през високите треви към коловозите, водещи до шосето.

Униформеният полицай тръгна към тях и фенерчето му заигра по стъпканата трева.

— Всичко е наред, можете да вървите — обади се Кац от тъмнината.

— Добре, сър. Само проверявам.

— Да, благодаря — каза Кац.

Лъчът на фенерчето отново заподскача към патрулната кола, вратата се затвори, фаровете светнаха, колата направи завой и също потегли към коловозите.

За момент градът изглеждаше много далечен и съвсем откъснат от тях. Вече нямаше излитащи самолети от летището. Цигарата на Кац присветна силно, после избледня, погълната от обгръщащата ги тъмнина. Грейвър го чакаше да сподели наблюденията си. Знаеше, че Кац е загрижен за нещо, иначе нямаше да остане след другите.

— Знам, че не ти казвам нещо особено — рече Кац, като се прокашля и изплю встрани. — Бог е свидетел, че здраво направляваш Разузнавателния отдел, но на твое място бих си отварял очите на четири за кръстосан огън по тоя случай. Мисля, че Лукънс няма да остави Уестрейт да се измъкне с обикновено „самоубийство“. Слуховете, че Хъртиг ще се пенсионира, накараха всички шефове да подскачат от крак на крак като малки момченца, на които им се пикае.