Читать «Атлас изправи рамене част 1» онлайн - страница 5

трепет минаваше по стените, издигайки се от дълбините на сградата, от тунелите на големия

терминал, където влаковете тръгваха, за да прекосят континента, и спираха, след като пак са го

прекосили, както бяха тръгвали и спирали поколения наред. „Тагарт Трансконтинентъл―, мислеше

си Еди Уилърс, „От океа н до океан― - гордият рекламен лозунг на неговото детство, много по-

блестящ и свещен от всяка библейска заповед. „От океан до океан завинаги― - мислеше си Еди

Уилърс, сякаш повтаряше клетва, докато минаваше през безупречно чис тите коридори към сърцето

на сградата, към кабинета на Джеймс Тагарт, президент на „Тагарт Трансконтинентъл".

Джеймс Тагарт седеше зад бюрото си. Той изглеждаше като човек, приближаващ петдесетте,

който беше достигнал зряла възраст направо след юношеството, пропускайки младостта. Имаше

малки, капризни устни, и рядка коса, лепната на плешиво чело. Позата му беше изкривена,

немарлива, сякаш от ненавист към високото му слабо тяло - тяло с елегантни очертания,

предназначено за уверен и уравновесен аристократ, но преобразено в непохватен и недодялан

дебелак. Кожата на лицето му беше бледа и мека. Очите му бяха светли и премрежени, с поглед,

който се движеше бавно, никога не спираше съвсем, плъзгаше се непрекъснато покрай нещата във

вечно възмущение от тяхното съществуване. Изглеждаше твърдоглав и изтощен. Беше на трийсет и

девет години.

Той раздразнено вдигна глава при звука на отварящата се врата.

- Не ме безпокой, не ме безпокой, не ме безпокой - каза Джеймс Тагарт.

Еди Уилърс тръгна към бюрото.

- Важно е, Джим - каза той, без да повишава глас.

- Добре де, добре, какво има?

Еди Уилърс погледна към една карта на стената на кабинета. Цветовете ѝ бяха избледнели

под стъклото - той се чудеше колко президенти от семейство Тагарт са седели пред нея и в продъл -

жение на колко години. Железопътните линии „Тагарт Трансконтинентъл―, мрежата от червени

линии, прорязващи избледнелия контур на страната от Ню Йорк до Сан Франциско, изглеждаше

като система от кръвоносни съдове. Сякаш някога, много отдав на, кръвта беше препълнила

главната артерия и под натиска на своето свръхизобилие се беше разклонила към произволни точ-

ки, разпростирайки се из цялата страна. Една червена ивица си пробиваше път от Шайен в

Уайоминг до Ел Пасо в Тексас - линията „Рио Норте" на „Тагарт Трансконтинентъл―. Наскоро бяха

добавени нови начертания и червената линия беше продължена на юг отвъд Ел Пасо - но Еди

Уилърс бързо отвърна поглед, когато стигна до тази точка.

Той погледна Джеймс Тагарт и каза:

- Става въпрос за линията „Р ио Норте―.

Забеляза как погледът на Тагарт се плъзна към ъгъла на бюрото.

- Имаме още една катастрофа там.

- Железопътни катастрофи стават всеки ден. Трябваше ли да ме безпокоиш за това?

- Знаеш какво се опитвам да ти кажа, Джим. „Р ио Норте― си от ива. Линията е мъртва.

Релсите са износени.

- Ще ги подменим с нови.

Еди Уилърс продължи, сякаш не беше получил отговор.

- Линията е съсипана. Не си струва да се опитваме да пуска ме влакове по нея. Хората

отказват да пътуват с тях.