Читать «Атентатът» онлайн - страница 56

Оставам двайсетина минути под горещата струя на душа, опрял ръце на стената, привел гръб и скрил брадичката във врата си. Стичането на водата по тялото ми действа блажено. Усещам как мускулите ми се отпускат и дишам по-леко. Ким идва да ми подаде хавлията през завесата. Силното й чувство за свян ме кара да се усмихна. Избърсвам се, силно разтърквам ръцете и краката си, намъквам прекалено широкия халат на Бенджамен и отивам при нея на верандата.

Едва съм седнал и ето че някой звъни на вратата. Двамата с Ким се споглеждаме заинтригувани.

— Чакаш ли някого? — питам я.

— Никого не съм канила — отвръща ми тя, отваряйки.

Едър мъжага с киппа и по потник почти изблъсква Ким, за да влезе. Той хвърля бръснещ поглед наоколо, забелязва ме и казва:

— Аз съм съседът от 38. Видях светлина и дойдох да поздравя Бенджамен.

— Бенджамен не е тук — обяснява му Ким, вбесена от неговата безцеремонност. — Аз съм неговата сестра, доктор Ким Йехуда.

— Сестра му ли? Никога не съм ви виждал.

— Ето че сега ме виждате.

Той кимва и обръща погледа си към мен.

— Надявам се, че не съм ви обезпокоил.

— Не се притеснявайте.

Опира пръсти до слепоочията си за поздрав и се оттегля. Ким излиза да види, че си е тръгнал, и чак тогава затваря вратата.

— Не му липсва нахалство — мърмори тя и се връща към масата.

Сядаме да похапнем. Шумовете на нощта звучат около нас. Огромна пеперуда лудо обикаля лампата, закачена на стената на къщата. В небето, станало свидетел на толкова много романтични истории, рогчето на луната се скрива в облак. Отвъд каменния зид на къщата прозират светлините на Йерусалим, с минаретата и камбанариите на църквите, разкъсвани от светотатствената стена, жалка и грозна, породена от несъстоятелността на хората и от тяхната непоправима глупост. Въпреки оскърблението, което му нанася Стената на всички раздори, обезобразеният Йерусалим не се предава. Той неизменно е тук, сгушен между милосърдието на равнините си и строгостта на Юдейската пустиня, черпи оцеляването си от изворите на вечното призвание, което нито някогашните царе, нито днешните шарлатани могат да му отнемат. Макар и жестоко съсипван от злоупотребите на едните и от мъченичеството на другите, той продължава да пази вярата си — тази вечер повече от всякога. Човек би казал, че тя се моли сред вощениците, че изпълнява всички предсказания, сега, когато хората се готвят да заспят. Мълчанието се превръща в тих пристан. Ветрецът полюшва листата, разнася се мирис на тамян и на космически аромати. Достатъчно е да се вслушаш, за да дочуеш пулса на боговете, да протегнеш ръка, за да те дарят с милосърдието си, да проявиш присъствие на духа, за да се слееш с тях.

Страшно много обичах Йерусалим като юноша. Изпитвах една и съща тръпка както пред Купола на Скалата, така и в подножието на Стената на плача. Не можех да остана безчувствен към излъчващата покой базилика „Божи гроб“. Преминавах от един квартал в друг, като от еврейска легенда към бедуинска приказка, с една и съща радост, и не трябваше да бъда някой фанатик, който се отказва от военна служба по религиозни съображения, за да оттегля доверието си от теориите за необходимостта от дрънкане на оръжия и от настървените проповеди. Трябваше само да вдигна очи към фасадите наоколо, за да се противопоставя на всичко, което би могло да накърни неизменната им величественост. И до днес още, раздвоен между оргазъм на одалиска и сдържаност на светица, Йерусалим е жаден за опиянение и за поклонници, чувства се зле от хаотичната врява на чедата си, надява се напук на всичко вълшебно проясняване да освободи манталитетите от мрачната вихрушка. Ту Олимп, ту гето, светец и развратник, храм и арена, той страда, че не може да вдъхновява поетите, без страстите да се изродят и, съкрушен, се лющи по волята на настроенията, както се ронят молитвите му сред богохулството на оръдията…