Читать «Атентатът» онлайн - страница 54

Още на улицата ме пресрещат двама от онези, които ме следяха сутринта. Не са доволни, че ме виждат отново, и не ме оставят да се приближа към джамията.

— Лошо е това, което правите, докторе — казва ми по-високият.

Връщам се при Лейла, за да изчакам следващата молитва.

Отново се изпречват пред мен, преди да вляза в джамията. Този път трети мъж се присъединява към моите вбесени от упорството ми пазачи. Той е добре облечен, нисък, набит, с фини мустаци и посребрена дълга брада. Приканва ме да го последвам в малка уличка и там, далеч от хорското любопитство, ме пита какво смятам да правя.

— Искам да се срещна с имама.

— По какъв въпрос?

— Отлично знаете защо съм тук.

— Може би, но вие не знаете къде се набутвате.

Заплахата е ясна; очите му пронизват моите.

— В името на всичко свято, докторе — казва той, личи му, че е на път да си изпусне нервите, — направете каквото ви се каза: идете си у дома.

Той ме оставя и си тръгва, а спътниците му затварят пътя след него. Връщам се в дома на Ясер и чакам да стане време за молитвата след залез-слънце, твърдо решен да гоня имама до дупка. Междувременно Ким ми се обажда. Успокоявам я, като обещавам привечер да се свържа с нея.

Слънцето на пръсти се стопява на хоризонта. Шумовете от улицата утихват. Лек ветрец нахлува в напечения от жарта на следобеда вътрешен двор. Ясер се връща няколко минути преди молитвата. Раздразнен е, че ме намира в дома си, но се успокоява, като разбира, че няма да остана за през нощта.

След повика на мюезина излизам на улицата и за трети пореден път се насочвам към джамията. Пазачите на храма не ме чакат в свърталището си; този път ме изпреварват и изникват пред мен съвсем близо до дома на Ясер. Петима са. Двама стоят на пост в края на уличката, останалите трима ме изблъскват до една врата.

— Не си играй с огъня, докторе — казва ми един здравеняк, притискайки ме към стената.

Опитвам се да се измъкна, но херкулесовите му мускули не ме отпускат. В сумрака очите му мятат ужасяващи пламъчета.

— Номерът ти не учудва никого, докторе.

— Жена ми се е срещала с шейх Марван в голямата джамия. По тази причина искам да видя имама.

— Разказвали са ти врели-некипели. Не те щем тук, докторе.

— Какво ви преча?

Въпросът ми едновременно го развеселява и вбесява. Той се навежда над рамото ми и дудне в ухото ми:

— Не си разигравай коня в нашия град, да не ти е бардак!

— Внимавай какви ги говориш — предупреждава го дребосъкът с изпъкналите скули и набразденото от бръчки чело, с когото вече бях разговарял в джамията. — Не се намираме в кочина.

Простакът се сепва и отстъпва малко назад. Поставен на мястото му, той стои встрани и не помръдва.

Ниският ми обяснява с помирителен тон:

— Доктор Амин Джаафари, сигурен съм, че вие не си давате сметка какво притеснение предизвиква присъствието ви във Витлеем. Хората тук са станали страшно мнителни и чувствителни. Винаги са нащрек, защото се опитват да дадат отпор на провокациите. Израелците си търсят повод, за да ни отнемат правата и да ни подложат на режима на гето. Ние знаем това и се опитваме да не допускаме грешките, които те очакват от нас. А вие се хващате на тяхната игра…