Читать «Атентатът» онлайн - страница 3

1.

След операцията нашият директор Езра Бенхаим идва да ме види в моя кабинет. Той е пъргав и жизнен мъж, въпреки че е навършил шейсетте и започва да пълнее. В болницата го наричат домовладиката заради прекалената му фелдфебелщина и недодяланото му чувство за хумор. Но при тежки положения той пръв запретва ръкави и последен излиза от болницата.

Преди да стана натурализиран израелец, когато като млад хирург бях готов да преобърна земята и небето, за да ме назначат на щат, той беше тук. Макар и все още скромен началник-отделение, използва цялото съответно на поста му влияние и държеше противниците ми на разстояние. По онова време беше много трудно син на бедуин да се присъедини към колегията на университетския елит, без да провокира рефлекс на отвращение. Съвипускниците ми бяха все богати еврейчета, със златни часовници и с луксозни коли на паркинга. Гледаха ме отвисоко и приемаха всеки от подвизите ми като посегателство срещу своя стандарт. Също така, когато някой от тях ме довеждаше до отчаяние, Езра дори не се опитваше да разбере кой е започнал; винаги заставаше на моя страна.

Отваря вратата, без да чука, гледа ме косо, със следа от усмивка в крайчеца на устните. Това е начинът му да изразява задоволството си. След това аз извъртявам стола си, за да застана срещу него, а той сваля очилата си, изтрива ги в престилката си и казва:

— Май си стигнал до преддверието на рая, за да върнеш тук пациента си.

— Нека не преувеличаваме.

Той отново поставя очилата на носа си с грозновати ноздри, после поклаща глава и след кратък размисъл погледът му възвръща строгостта си.

— Ще дойдеш ли в клуба тази вечер?

— Невъзможно, днес жена ми се връща.

— А кога ще получа реванш?

— Какъв реванш? Не си спечелил нито една партия срещу мене.

— Не е честно, Амин. Винаги се възползваш от лошите ми пасове, за да печелиш точки. Днес се чувствам във форма, затова искаш да офейкаш.

Опъвам се на облегалката на стола си, за да го огледам по-добре.

— Да ти кажа ли, бедни ми Езра? Изгубил си някогашната си борбеност и не искам да злоупотребявам.

— Не ме погребвай толкова бързо. Накрая веднъж завинаги ще ти натрия муцуната.

— За тази цел не ти трябва ракета. И уволнението ми ще свърши работа.

Той обещава да размисли, допира пръст до слепоочието си в знак на непринуден поздрав и се връща да подвиква на сестрите по коридорите.