Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 91

Фани Попова-Мутафова

И отново се спуснаха смелите български друнги по долините на реките, които извираха от планините им и течаха, откакто свят светува, от север към юг, от Хемус към Егея.

Във всички битки Иваница носеше неизменно със себе си малка походна икона. На нея беше изписан образът на светеца войник — чудотвореца Димитър.

И докато Исак Ангел отново събираше войски, за да се опита още веднъж да сломи българите, Асен, начело на войските си, влезе в Средец.

Глава XXIII

След страшното поражение при Аркадиопол Исак Ангел разбра, че с българите трябва да се действува решително. Той отново си спомни мраморната плоча, която Василий Българоктон бе поставил в един манастир край Босфора, реши да послуша надписа, който изкусен технитар беше издълбал на нея.

… Ако някога българите се възбунтуват наново, ще трябва, по моя пример, да се прегази цяла България и да не се остави нито една местност, нито една крепост без войска. Това е едничкото средство да се обуздае този немирен и непокорлив народ…

„Трябваше да ги смажа още в началото“ — си мислеше с горчивина Исак Ангел. И започна трескаво да се готви за страшната борба. През зимата той сключи съюз с венгерския крал и го склони отново да нападнат България, събра огромно число наемници, извади от хазната си хиляда и петстотин ливри злато, шест хиляди ливри сребро, облече и въоръжи добре войските си и през март на следната година отново потегли през Родосто и Кипсела към Хемуса.

Глава XXIV

Тъжен и неспокоен беше този Великден на 1195-то лято в Търново. Никому не даваше сърце да разгърне душата си за ведра, благочестива радост. Защото всеки знаеше за страшната напаст, която висеше над българската земя. При Бъдин на Дунава се трупаха войските на венгерския крал, а долу на юг се събираха, снабдени с богати припаси и обилно оръжие, несметни пълчища: франки, варяги, сарацини, ромеи, нубийци, арменци.

Исак Ангел бе решил веднъж завинаги да свърши с българите.

С наведени чела се качваха един по един болярите по широката мраморна стълба на палата на съвета, на който ги бе свикал царят, след неделята на мироносците.

Един по един те сядаха по местата си, в ниските кресла от тъмен гладък орех. Царският престол беше от позлатено сребро, обсипан с бисери. Двата му крака наподобяваха лъвски лапи. От отворените прозорци лъхаше благоуханието на царските градини. Най-последен мина върху подвижния мост болярът Иванко. Не само държавните, но и неговите собствени грижи покриваха бистрото му чело с необичайни бръчки. От ден на ден дълговете му растяха и бедните приходи от прониятството в Селви едва стигаха да покрива лихвите на дребните си домашни разходи. Да се оплаче на Асена, вече не смееше. Оставаше само едно — да се ожени за Слава и да поиска нови земи и облаги.

Както минаваше през посипаната с дребни плочи пътека, която водеше за портата на палата, той зърна през един храст от трендафили някаква тъмнокоса глава.