Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 89

Свитите устни на Иваница не пророниха нито едно роптание, нито една въздишка. Сякаш леден обръч бе свил сърцето му, сякаш пустиня бе изгорила очите му.

Без да каже нито дума, той бавно се отправи към палата. Асен направи на другите знак да останат на мястото си и тихо го последва.

Треперещата светлина на вощениците хвърляше плахи сенки по мраморното чело на Мария. В скръстените й ръце стоеше скъпоценен кръст. Но върху десницата й липсваше смарагдът. На бледите й устни спеше кротка детска усмивка.

„… Аз знам, че никога вече няма да го видя — бяха последните й думи“ — помисли Иваница и потрепери. Наведе се и целуна студеното й лице, погали с ръка димитровчетата, с които бе посипано смъртното ложе.

Някой изхълца зад него. По мургавото лице на царя бавно се плъзгаше едра сълза. Той прегърна брата си.

— Плачи! — заповяда той сурово и властно.

— Не мога!

— Плачи!

Нещо страшно разпъна гърдите на Иваница, ноздрите му се разшириха така, като че ли се беше свършил въздухът. Но сълза не можа да капне от окото му.

— Остави ме! Остави ме! — каза той с хрипкав глас и като се изтръгна от ръцете на брата си, се затече към покоите си. — Никой да не идва при мене!

Глава XXII

За пръв път видяха в очите на Иваница сълзи през деня, когато у княз Белота сложиха в ръцете му малката му дъщеря. Десет дни той бе отказал да види детето, което бе отнело живота на Мария. Ненавиждаше го.

Но когато зърна малките му пухкави ръчички, златистия мъх на темето и позна в румените устица упоритата черта на своята собствена уста, а в големите тъмносини очи коравостта на своя взор, сякаш нещо се стопи в сърцето му.

— Ще я кръстим Мария… — каза той замислен.

— Ти имаш поне една утеха — му пошепна княз Белота. — Уверен си напълно, че детето е само твое.

— А ти? Нима мислиш…

— Не, нищо не мисля. Защото зная, че да я питам ден и нощ, да я бия, да я убия — нищо няма да каже.

— Но виж — очите са черни като на майка му — каза Иваница и погледна тъмнокосата Белослава в люлката.

— Да. Вярно е. Така го обикнах това дете… А не знам дали е мое…

— Защо? Уверен ли си?

— Не, нищо не знам. Или не. Знам това, което знаеш и ти. И всички. Когато след сватбата на Мария… Бог да я прости… Да, когато след сватбата Иванко продължи без причина да идва у нас, аз го изгоних. Зоя не рече нищо. Ни упрек, ни сълза. Но не знам… Съмнението е по-лошо от най-лошата истина… О! Иваница, да знаех — бих го удушил с ей тия си ръце…

— Не си прави сам ядове, Белота — каза князът и въздъхна. Мисълта му отлетя веднага към собствената му мъка.

Мария бе отнесла в гроба и тайната скръб на сърцето си. Защо, защо не й бе казал всичко за Ефросина… Съмнението е по-лошо и от най-лошата истина… Прав беше Белота. Ах, Мария заслужаваше повече обич, повече преданост… Какво разбра бедното момиче от краткия си живот с него? Но това бяха вече празни съжаления… Миналото не се връщаше…

Зоя влезе на пръсти и се усмихна.

— Спи ли още Белослава?

Иваница стана и подаде малката Мария на ромейката. Взе кожената си шапка.