Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 77

— Гледай, гледай — шъпнеше властелът Богдан на другаря си Драгота. — Иванко седна между Зоя и Слава. Не му завиждам. Двете ще го разкъсат сега.

Наистина Иванко съвсем не се чувствуваше щастлив от това опасно съседство. Веселите закачки на ромейката караха Слава тъжно да свива устни. Галените имена, с които момата зовеше боляра, когото смяташе почти за годеник, караха Зоя гневно да сбръчква веждите си.

Но когато срещу него седна със заплашително навъсено чело госпожа Невена, жената на боляра Николица, Иванко съвършено загуби ума и дума.

Болярите около царя говореха за последните вести, които находниците бяха донесли от император Фридрих. През това време Фридрих опустошаваше с войските си Тракия и Долна земя, даваше уклончиви отговори на българите и отлагаше общото нападение срещу Визанс.

От въртящите се на жаравата шишове идеше примамлив мирис. Песяците приготвяха кучетата за връщане, връзвайки ги на чифтове. Слуги брояха убития дивеч и пълнеха кошовете.

— Ех, че приятно пътуване кара Червената брада през тая хубава есен из равна Тракия… — изведнъж каза Иванко. — Да е отнякъде да подуши каква миризмица иде от печеното, ще му приседне коравият хляб, дето го гълта сега с гола вода…

Той се изсмя гръмогласно и погледна към Асена. Всички неволно отправиха очи към замисленото му чело. Царя дигна глава, леко се усмихна и каза:

— Догодина свършва примирието ни с ромеите… Може да намерим Червената брада още във Филиповград…

Общ смях огласи гората.

— Но това няма да трае дълго — добави Асен, като огризваше една заешка плешка. — Вярвам, че до зимата Фридрих ще определи поведението си. Ако се откаже от борбата си с Визанс и си дигне войската, тогава ще почнем сами.

Откъм по-младите екна буйна ловджийска песен:

Че си земах коне и соколи, по соколи хърти и загари, че си ходих по гора по лова.

— Отгде имаш този хубав смарагд? — попита отново Мария и надникна любопитно към ръката на Иваница, който стоеше от дясната й страна и пиеше с купата си светло искрящо вино.

Момъкът остави купата, погледна девойката и мъка се изписа по лицето му.

Хубава беше Мария. Но сърцето му принадлежеше на Ефросина. На жената, която може би вече никога нямаше да види.

— Какво ти е, княже? Рамото ли те боли? — попита загрижено девойката.

Иваница поклати глава и се усмихна. Насреща им ги пронизваше злобният поглед на Борила. Явното предпочитание, което богатата наследница показваше на княза, разваляше всичките му кроежи и го изпълваше с безсилен гняв. Но докато лекомисленият Иванко веднага разбра, че всяко съперничество е безсмислено, и побърза да оттегли въжделенията си, честолюбивият деспот тръпнеше от желание за мъст.