Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 75

— Жал ми е — каза — виж колко са хубави.

Момъкът се усмихна, прицели се и пусна стрелата.

След миг тъмната й опашка стърчеше в гърлото на рогача. Животното страхотно измуча, опита да се дигне и грохна на земята. Кошутите наскачаха уплашени и припнаха като безумни из поляната. Малките сърнета се гушеха около майките си с дълги щръкнали уши и тревожен блясък в големите очи. Три сърни паднаха една след друга.

— Недей — помоли още веднъж Мария с тръпнещ от сълзи глас.

Иваница извърна преобразеното си от дива радост лице и отпусна лъка. В това време сърните изчезнаха от поляната.

— Хубав рогач! — извика той възхитен. — Такъв не съм удрял никога досега.

С бързи стъпки той се отправи към падналото животно и като го мушна няколко пъти с ножа си, дигна го за рогата и го повлече след себе си.

Изведнъж нещо изсвири във въздуха и князът се улови за рамото. Мария извика и се затече към него. Тя цяла трепереше от страх и тревога.

— Пресвета Богородице! Иваница! Какво има?

Князът яростно издърпа стрелата от плешката си и я захвърли на тревата. Зеленият бархат на дрехата му се обагри с кръв. Той не отговори и с пламнал от гняв поглед се спусна към шумака. Отиде при конете. Озърна се. До двата коня имаше пресни следи от трети.

— Но кой може да бъде? — попита Мария още съвсем бледа и трепереща. — И защо? Какво искат от тебе? Ах, наистина преди малко, като чаках тука, ми се стори, че някой дебне зад мене. Кой, кой може да бъде?

— На лов се случват такива неща — отвърна сухо Иваница и поднесе рога към устните си. Почти веднага му отвърнаха от другия край на забела.

— След малко ще дойдат и другите, не бой се — каза Иваница и остави младата девойка да превърже раната му с тънката си копринена кърпа.

Най-напред пристигна кафявият хрът на княза, след него няколко бели загара. После се явиха оръженосците.

— Пресвета Троице! Какво ти се е случило, княже? — извика един от тях и се спусна към него.

— Нищо, нищо — отвърна небрежно момъкът и му показа шумата: — По-добре виж там какво има…

Но изплашеният войскар най-напред извади от една кожена кесия лековити билки и превърза с тях не особено дълбоката рана.

— Но как? Кой…

— Стига. И няма какво да разправяш много. Разбра ли? — отвърна строго Иваница и отиде при извора да измие следите от кръвта.

— Царят заповяда, ако има нещо важно, да му съобщим два пъти с рог — каза вторият оръженосец, като носеше на рамо една от убитите сърни. — Да ги извикам ли?

— Няма нужда. Ние ще ги настигнем. Качете дивеча на конете си и тръгнете напред.

След това подаде дясната си здрава ръка на Мария и й помогна да се метне на коня.

Когато пресичаха широката пътека, която разделяше забела на две, изведнъж князът скочи от коня си и се наведе ниско над земята. Мария спря и го изгледа учудена.

— От моето око мъчно убягват тия неща — каза весело той. — През тук е минал наскоро глиган. Вероятно са го пропъдили роговете и глъчката. Напуснал е леговището си и сега се крие някъде тъдява. Ще го намеря.

Очите му блеснаха алчно.

— Боже! Княже… Ти си ранен и сам. Извикай поне оръженосците.