Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 72

— Един арменец ни съобщи, че тази нощ две хиляди гръцки конници начело с Камица са тръгнали да ни нападат.

— Проклятие! — извика Швабският херцог. — Ще ни го платят прескъпо това предизвикателство!

Фридрих не можа повече да удържи възмущението си.

— Пет хиляди наши конници да тръгнат срещу гърците и да ги унищожат! А главният ми писец веднага да дойде! Ще му кажа какви послания да напише до сръбския княз и българския цар… Ах, дано не е вече късно! Имаха право тия люде!

Той се заразхожда като разярен лъв из шатрата си и притискаше свити юмруци до челото си, продължавайки да говори, да се разкайва, да издава заповеди, които биваха веднага изпълнени, да се възмущава.

— За Сръбско ще замине Моравският херцог. Той е вече сродник на Немана и ще може да го увещае. А за България? Мюнстерският епископ! Веднага! Още тази нощ! Вземете скъпи дарове и най-бързи коне… Каква измама! Каква беда!

По целия стан екнаха тревожни призиви на боен рог, оръжия дрънчаха глухо и припряно, коне цвилеха в дълги, неспокойни призиви. Рано, преди да съмне, пет хиляди конници напуснаха алеманския стан, дебнейки дирите на ромеите. Щом съгледвачи им съобщиха, че гърците заобикалят край планините, за да нападнат техните отряди, които бяха отишли да дирят храна, тогава те бързо се върнаха назад, препускайки в пълен кариер, за да посрещнат нападателите.

Срещата стана неочаквано.

Когато алеманскиге конници изкачиха един баир, за да почнат да слизат надолу, насреща им внезапно се изпречиха ромейските конници, които изпираха височината нагоре.

Сблъскването беше страшно. Облечените в желязо рицари се струпаха като помитаща стихия връз гърците, които, сепнати и ужасени от внезапното появяване на врага, хвърлиха оръжието си и обърнаха конете си. Първите редици на ромеите бяха алански наемници. Те бидоха посечени до един. Алексей Врана напразно се помъчи да внесе малко дързост в редиците на останалите. Всички препуснаха в срамно бягство начело със самия протостратор Камица.

В това време Фридриховите пратеници минаваха вече границите на България.

Глава XVIII

Седнал в широкото подножие на един грамаден дъб, Иваница бавно галеше блестящата кафява козина на едрия си ловджийски хрът, вгледан в трите хълма, които се издигаха из сребърната прегръдка на Етъра.

Там, върху тия хълмове, щеше да израсне град, невиждан и нечуван, втори по хубост след Константиновия, възпяван с боговдъхновени слова от писмовници и летописци, за слава и чест на Асеновия род…

Недалеч от дъба, под който седеше Иваница, бе вързан белоногият му жребец. До него на тревата лежаха няколко убити заека. Жребецът нетърпеливо изпръхтя и тропна с крак.

Иваница погледна тъмните влажни очи на хръта и се усмихна.

— И на Снежан не му се чака.

Момъкът скочи и отиде към края на поляната, под която се снишаваше тясна долина. Долу се белееше широк, прашен друм. Но царското шествие още го нямаше.