Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 51

Времето отлиташе със зловеща бавност сред дълбоката тишина, която притискаше къщата. Иваница вече с мъка сдържаше безпокойството си. Ледена вълна обливаше лицето, ръцете, коленете му. Струваше му се, че Теофил чува биенето на сърцето му.

Каламодиос поклати глава.

— Да не се е случило нещо? Ще отида да видя — и той стана.

В този миг Ефросина се появи на прага. Лицето й беше жълто. Очите сурово блестяха. С един поглед тя съобщи на княза, че всичко е уредено.

— Но какво има? — извика учуден Теофил.

Една силна ръка запуши устата му, след миг той лежеше на пода с вързани ръце и широко разтворени от ужас очи.

— Не бой се, Теофиле — пошъпна Иваница, приведен над него — няма да ти сторя нищо лошо. Прости ми, че не можах другояче. Ако не избягам, трябва да умра. Ето какво искам от тебе: наметката, шапката, меча и пръстена с печата на Каламодиос. Вярвам, че в твоите дрехи по-лесно ще се измъкна. Ако не си съгласен, ще ги взема насила. И после още едно — трябва ми пропускателното ти писмо. У тебе ли е?

Теофил кимна с глава. Полека-лека баграта се върна на пълното му, пребледняло лице. Той бавно се изправи, седна на раклата и се замисли.

— Отвържете ме — каза и протегна ръцете си.

Иваница развърза копринения шнур, без да слуша упреците на Ефросина.

Теофил стана, отиде към княза и сложи ръка на рамото му.

— Нима не заслужавах твоето доверие, Иваница? — погледът му бе странно наскърбен. — Защо не ми казахте по-рано? Можехте ли да вярвате, че ще ви издам? Ако Фридрих Червената брада реши да покори Константинопол, както с българите, така и без българите той може да стори това. Нека господ пази Визанс… Дано някой достоен мъж седне върху престола на Свещения дворец. Само това ще ни спаси. А ти, Йоаница, ти ще видиш родния си дом.

Теофил съблече туниката си, свали пръстена, извади от един джоб някакъв тънък пергамент. Разгъна го и го подаде на Иваница. На него бе изрисувано алено крило на орел.

— Това е пропускът. Мини през Златната врата. След това поеми Свети Стефанския друм. Той е най-слабо охраняван.

Ефросина донесе пояса с меча, шапката и наметката.

Иваница беше готов.

Тримата се изгледаха развълнувани.

— Нека те пази светата дева Влахернска — каза Каламодиос и прегърна момъка. Постоя малко така, след това го пусна, изтри очите си и обърна гръб.

— Аз ще те изпратя вън — пошъпна смутено хетерата, — но най-напред трябва да вържем отново ръцете и краката на Теофила.

— Защо? — трепна обиден Каламодиос. — Още ли не ми вярвате? Не заслужавах това, Ефросина!

— Аз ти вярвам — каза Иваница и стисна крепко ръцете му. — А сега — сбогом! Ефросина ще ти разправи. Към разсъмване вие ще блъснете заспалия стотник по стълбите, ще дигнете тревога в цялата къща, ти ще изтичаш долу и ще кажеш, че съм те ограбил насила. Виждаш, че сме ти вярвали, щом сме разчитали, че няма да изкажеш Ефросина. Сбогом, Теофиле! Благодаря ти за всичко!

Князът нахлупи шапката до очите си и изтича в приемната. Една малка врата, скрита зад един килим, отвеждаше в някакъв тъмен коридор.