Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 133

— Болна ли си, Целгубо? — попита изплашено той и се отправи към нея.

Тя не отговори. Царят се опита да я улови за ръката, но тя сърдито я дръпна. Той пусна ръката й, въздъхна и излезе. В душата му залезе радостната светлина. Парлива болка сгърчи ръцете му в гневен трепет. Не, той нямаше никога да се разбере с Целгуба. И едновременно яд и жал го обхвана към това буйно, неукротимо дете, което обичаше само лова, соколите, кучетата, едрите елмази и кованите златни гривни.

„Каква грешка, каква грешка… — шъпнеше тихо сърцето му… — Ти не трябваше вече да се жениш, Иваница. Твоят живот е обречен на друго, твоят живот е отреден за друго. А тази жена не те разбира…“

Късни съжаления свиха сърцето му и той седна сам и нещастен пред широката маса, на която едно време братята му бяха писали златопечатните си слова. Дълбоки бръчки браздяха хубавото му чело, тъмен облак засени лицето му.

Мръкна съвсем. В стаята тихо надникна един столник и попита дали да донесе светлина. Иваница трепна, прекара ръка по челото си и каза:

— Добре. А сега вървете, доведете Мария. Хайде…

Той стана, отиде до разтворения прозорец и се загледа навън.

Чувствуваше се самотен и нещастен. Ефросина бе преминала като чуден, приказен сън в живота му. Мария бе отнесла със себе си всичката му нежност, копнежа му за щастие и честити дни. Целгуба помрачаваше и най-леката му радост. Тя му беше чужда. По кръв, по нрави, по всичко.

Търново замръкваше в глухия смътен шум на лятната вечер. На площадката на главната кула стражите се сменяха с бавни тържествени призиви на рог. В тъмната синева на небето месецът се появи невероятно бял и прозрачен, сякаш изтъкан от светло сребърна пара.

Две тънки ръчици крепко обгърнаха шията на царя.

Това бе Мария. Единственият светъл лъч в самотата на сърцето му.

ГЛАВА V

Всеки се блъскаше и се мъчеше да се доближи колкото може повече до голямото място на тържеството. Край самия бряг на реката царят и царицата, заобиколени от всички знатни търновски семейства, слушаха с набожно сведени чела молитвите на всечеетния божи архиепископ Василий по случай хвърлянето на светия кръст във водите на Етъра. Още рано сутринта няколко млади, снажни хора бяха счупили леда при голямата поляна, която се простираше на юг от града, под гъсто обраслата Света гора.

В този слънчев януарски ден на 1200-та година сякаш само челото на Калояна беше забулено от облаци на тежки грижи. Бе започнала нова година на нов век, а от Рим още не идеше никаква вест. Наистина почти всички приготовления за бран бяха вече готови, куманската конница започваше да се събира, защото узите предпочитаха да се бият само през студеното време, тъй като не можеха да търпят горещините. Един избягал от Визанс технитар им беше донесъл чертежа на една нова, грамадна, изкусно построена катапулта. Но какво значеше всичко това, докато Венгрия и останалите големи господарства все още наричаха българите разбойници и узурпатори, незаконно присвоили си чужди земи.