Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 991

Ала Десислава бе съвсем друго нещо. Тя не бе жена, тя не бе образ от плът и кръв. За нея можеше само да се мечтае. За нея можеше да се извърши подвиг. Да се жертвува животът. Да се изпълни велико дело. Тя бе съпругата на неговия севастократор. Тя бе вдъхновението. Тя караше кръвта му да тече по-леко, обзета от горещо въодушевление, изгорена от творчески пламък. И всеки път, когато я виждаше, той отново се учудваше, че може да съществува подобно съвършено божие творение.

Нима тя стои пред мене? Нима слушам нейния глас? Нима това е крайчецът на нейната наметка?… — се питаше изтръпнал в свръхземна радост.

Когато излизаха, Десислава се обърна за миг. Забеляза втренчения в нея поглед на художника. Потръпна от някакво хладно, неприятно чувство. Никога дотогава не бе забелязвала някой да я гледа така.

Добрил наведе пламнала глава към земята. Дали бе зърнала копнежа и възторга, които се излъчваха от жадния му взор?

На плочите се зеленееше нещо. Той бързо се наведе. Кърпата, която Десислава носеше винаги на пояса си, бе в ръцете му. Стори му се, че държи най-ценното съкровище на света. Вдъхна уханието на нежната, сребровезана свила, скри я в пазвата си.

Майстор Добрил наближаваше да стори четиридесет години, ала сърцето му бе останало сърце на млад юноша; с тази кърпа, притисната до буйните му гърди, той можеше да сътвори наистина безсмъртни неща.

Любовта преобразяваше света. Раждаше видения. Създаваше песни. Караше людете тихо да си тананикат нещо нечуто и незнайно. Раздвижваше тялото в стройните ритми на танца. Свеждаше челото на монасите в преклонение пред божественото.

Художникът грабна четките и боите. Изкачи се по стълбата горе, към висотите на кубето. Някаква песен разцъфтяваше в него. Някакъв радостен и светъл кипеж. Някакво желание за по-добро, за по-хубаво преливаше във всичките му жили.

Ангелите израстваха връз извитата стена на барабана, под кубето, по два между четирите прозореца, в дълги хитони, с химатии, преметнати през лявото рамо, сред богата и тънка игра на шарки: синьо и розово, жълто и тъмносиньо, небесно и златисто, морскосиньо и червено, малиново и тъмносиньо, зелено и небесно…

Опиянен от този пир на багри, майсторът тихичко, почти нечуто си тананикаше някаква проста и ведра песенчица. За твореца нямаше по-голямо щастие.

Да вижда как делото му се въплътява тъй, както го е мечтал.

31

Десислава гледаше поразена мъжа си. Сякаш не вярваше на ушите си, че думите му изразяват непоколебимото му решение.

— В Търнов! Ти ще ходиш в Търнов!

Тя преплете пръсти, притисна ги към челото си, замаяна.

— Ще опитам последното средство, преди да обърнем другата страна.

— Ти искаш с добро да се разбереш с тях! Не ги ли познаваш? Измама е тая покана, измама…

Калоян поклати замислено глава:

— Не мога да употребя насилието, докато не опитам силата на доброто. Ако те са непреклонни, тогава… Ти знаеш. Бунтът е готов да избухне всеки миг. Само мен чакат. Щом свалят Михаила от престола, аз ще поема властта. Ще раздам свободи и забрава, ще поканя всички забегнали да се приберат в земите си, ще присъединя отново Средецката хора към българското царство. Ала тъй повече не може да се кара. След безславния мир при Регина народът не може повече да търпи безумствата и своеволията на Петра и Ирина. Разбира се, че никога те не ще могат да въодушевят войските към една победна бран. А пък победата на Ирина над никейците ще бъде победа над българския народ. Защото ще затвърди завинаги нейната натрапена власт.