Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 135

Какво щеше да бъде, ако той сам заминеше за Рим? Нима злобните съседни държави щяха да посегнат и на него? Да, да, това беше нова, прекрасна мисъл. Той се усмихна в полумрака. После чу как Целгуба се прибра в стаите си. Под прозореца минаваха една по една тежките кочии на болярските семейства. Конски тропот звучно ехтеше по каменните плочи.

Той отново се замисли. Защо да не посегнат и на него? Какво може да ги спре? И камата, и отровата щяха да дойдат на помощ, ако трябваше да се премахне омразният и опасен българин. Не, невъзможно беше. А България нямаше да види мирни дни, докато не получи законно признание. Той тежко въздъхна и затвори очи. Лека-полека дрямка склони умореното му чело и той видя Асена, млад, хубав и засмян, как иде към него с разгърнати ръце. Калоян го изгледа смаян. След това огромна радост стопли сърцето му и той се спусна да прегърне брата си. Но вместо него видя пред себе си Мария. С дълги разплетени коси и искрящ венец на главата. „Марийо, попита той цял разтреперан, кога си дойде? Защо не беше тази сутрин на празненството?“ Той я улови за ръката и тръгна с нея през някаква широка морава, накитена с едри благоуханни цветя. Все не му се вярваше, че Мария е тук, при него, и силно стискаше ръката й, за да не я загуби отново. Внезапно остра болка прониза сърцето му. Смътно през съзнанието му мина мисълта, че това е само сън. Неизказана тревога притисна гърдите му, той почна да се мята в леглото си и да вика. Изведнъж той отвори очи и видя пред себе си лицето на своя верен войскар Манас.

— Господарю, господарю — викаше той наведен над него — пристигнал е пратеник от папата!

Царят скочи и го изгледа като безумен. И това ли беше сън? Той се огледа наоколо. След това, още полусънен, почна да се облича. От изненада и вълнение гърлото му се беше стиснало и той не можеше да проговори ни дума. Радостта сякаш пресече ръцете и нозете му. Пратеник от папата! Слава тебе, господи, слава тебе, Чудотворецо!… Най-после…

В това време смаяната стража водеше към палата трима чужденци. Великият примикюр ги посрещна при входа, поздрави ги с дълбоки поклони и ги поведе. Пратениците изкачиха стълбите и се намериха в едно преддверие, осветено от треперливата светлина на няколко борини; след това ги въведоха в някаква обширна зала с мраморен под и големи стенописи. Беше студено и уморените пътници нетърпеливо се разхождаха от стена до стена, като потриваха вкочанелите си пръсти. Все пак те бяха изненадани от обстановката, защото очакваха да видят, че узурпаторът Йоанициус живее в някаква планинска колиба, сяда по земята върху кожи от диви животни и сам си прислужва във всичко.