Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 101

Преди малко Асен й беше казал, че към марта на следната пролет ще събере всичките си войски, ще извика цялата куманска конница зад Дунава и ще унищожи завинаги силата на Визанс.

За кой път вече Елена щеше да изпрати на опасна бран обичния си мъж? Отново идеха дългите самотни дни, пълни с тревога и неизвестност, безсънните нощи, когато, просната пред кандилото, царицата не се уморяваше да се моли с вяра и топли сълзи.

Не беше ли дошло време да помисли малко и за себе си? Десет години изпитания и грижи бяха превили стройната му снага, половината от косата му беше побеляла, дълбоки бръчки изрязваха измършавялото му лице. Само дръзкият блясък на очите му не беше намалял.

А друга беда се надигаше, тъмна и безлика — опасната мълва за недоволството и закани на народ и боляри. Уморени бяха всички. И жадни за власт и богатства. А обилните приходи отиваха все за оръжия, коне и войскарски плати.

— Потърпете още малко… — казваше Асен. — Сега или никога ние ще постигнем великото си въжделение.

Но никой не искаше вече да чака.

И още едно нещо мъчеше душата на царицата и я сушеше като зла, невярна болест: тайната не можеше повече да се крие. Рано или късно всеки щеше да я узнае. Но как да му каже? Нямаше дързост. Всеки път, когато отваряше уста да изрече страшното, някакъв безимен ужас сковаваше челюстите й.

Тя захвърли везбата, стана и отиде към прозореца. Долу на една малка морава царят играеше на гоненица с децата. Ясните им гласове от време на време трепваха в неудържими смехове. След това Йоан и Александър почнаха да опъват малките си лъкове и да целят една стройна фиданка, а царят качи русокосата Мария на гърба си като на конче и се спусна към палата.

Елена се дръпна от прозореца и се помъчи да се усмихне. Асен се втурна в стаята запъхтян и румен от играта.

— Колко си весел днес — каза Елена и го изгледа учудено. — Не е на хубаво толкоз смях.

— А ти? Ти защо не си весела? — Той пусна момиченцето на земята, приближи до жена си и взе лицето й между дланите си. — Все навъсена… Все сълзи… Пак си плакала. До марта има време. Отсега ли си се закахърила? Ти по-рано беше по-силна. Кажи. Какво има?

Елена леко се отдръпна и потърси везбата си.

— Нищо.

Малката Мария се затече към нея. Тя беше руса и бисернобледа като майка си, но живите й очи напомняха Иваница.

— Стринке, кога ще си дойде татко?

Асен се усмихна и погали златните къдри на сирачето.

— Скоро, скоро, Марийо. И кой знае какви подаръци ще ти донесе… — След това се обърна към жена сби: — Е, ти не ми каза защо се въсиш. Какво ти е?

— Нищо. Не знам. Нощес сънувах недобър сън. Страх ме е.

— Е, какво сънува толкоз?… — царят седна върху раклата до прозореца и взе Мария на коленете си.

— Уж се качвах на някаква висока скала. Сама не зная как стъпих на такъв гладък, стръмен камък. Горе по скалата имаше много хора, някои ми махаха с ръка. Не помня кои бяха. Изведнъж се плъзнах и политнах. Паднах в някаква мътна, дълбока вода. В нея плуваше само едно голямо куче. Помъчих се да стигна брега, но кучето ме захапа за ръката. Ето тук, и сега ме боли, като си спомня.