Читать «Ароматът на нощта» онлайн - страница 14

— Имате много чувствителен нос за занаята си.

Изпусна се и коментарът излезе през устата му, без да успее да го задържи в себе си. Веднага обаче се разкая за това. Видя ръката на Бонети-Алдериги да влиза в конуса на светлината от лампата, сграбчвайки с нокти ръба на бюрото, а ставите на пръстите му започнаха да посиняват от усилието, което полагаше, за да се овладее. Монталбано се побоя, че ще стане най-лошото, но началникът се въздържа. Заговори с напрегнат глас.

— Става дума за разследването, свързано с тунизийската проститутка, впоследствие намерена мъртва, която е имала син на име Франсоа!

Името на момченцето го порази като удар с кама право в сърцето. Боже мой, Франсоа! Откога не го беше виждал? Постара се обаче да съсредоточи вниманието си върху думите на началника на полицията, защото не искаше вълната от чувства, която го беше заляла, да го повлече, възпрепятствайки възможността му да се защити, защото беше ясно, че сега Бонети-Алдериги щеше да премине към обвиненията. Опита се да си припомни всички подробности около това отдавнашно разследване. Дали пък Лоенгрин Пера, онзи гадняр от тайните служби, не беше намерил начин да си отмъсти след толкова много години? Но думите, които началникът му произнесе след това, го объркаха.

— Изглежда, в началото сте имали намерение да се ожените и да осиновите това дете. Вярно ли е, или не?

— Да, вярно е — отговори учудено комисарят.

По дяволите, какво общо имаше личното му начинание с разследването? И откъде Бонети-Алдериги знаеше тези подробности?

— Добре. Впоследствие сте променили решението си относно осиновяването на детето. След което Франсоа е бил поверен на сестрата на заместника ви господин Доменико Ауджело. Така ли е?

Ама накъде биеше този твърде голям гадняр?

— Да, така е.

Монталбано ставаше все по-разтревожен. Не проумяваше нито защо началникът на полицията се интересува от тази стара история, нито от коя страна щеше да го сполети неизбежният удар.

— Всичко в семейството, нали така?

От язвителния тон на Бонети-Алдериги прозираше една колкото ясна, толкова и необяснима инсинуация. Какво ли му минаваше през главата на този тъпак?

— Слушайте, господин началник. Разбирам, че, изглежда, сте си създали ваше мнение за казус, за който вече почти не си спомнях. При всички случаи ви моля да размислите над думите, които сте на път да ми кажете.

— Не си позволявайте да ме заплашвате! — изкрещя истерично Бонети-Алдериги, удряйки с всички сили по бюрото си, което реагира с изпращяване. — Хайде, казвайте, какво е станало със спестовната книжка?

— Каква спестовна книжка?

Честно казано, за никаква книжка не можеше да си спомни.

— Не се правете на ударен, Монталбано!

Точно тези думи: „Не се правете на ударен“, го накараха да се развихри. Мразеше готовите фрази и клишетата, защото предизвикваха неукротимата му ярост.

Този път той удари силно по бюрото, което отново изпращя.

— За каква, по дяволите, спестовна книжка бълнувате?