Читать «Ароматът на нощта» онлайн - страница 13

Ама как? Началникът на полицията не беше ли казал на шефа на кабинета си за повикването му? Толкова секретно ли беше всичко?

— Господин Бонети-Алдериги ми се обади по телефона. Иска да ме види.

— А, така ли? — удиви се Латес. — Веднага ще уведомя господин началника на полицията, че сте дошли.

Почука дискретно на вратата на началника, влезе, затвори я, не след дълго тя пак се отвори, появи се отново Латес, напълно преобразен, и без да се усмихва, каза:

— Заповядайте.

Минавайки покрай него, Монталбано се опита да го погледне в очите, но не успя, защото началникът на кабинета беше навел глава. По дяволите, изглежда, работата не отиваше на добре. Какво лошо беше направил? Влезе, Латес затвори вратата зад гърба му, а Монталбано остана с впечатлението, че сякаш го захлупи капак на ковчег.

Началникът на полицията, който всеки път, когато го приемаше, използваше специална сценография, този път беше прибегнал към светлинни ефекти, които наподобяваха онези от черно-белите филми на Фриц Ланг. Крилата на прозорците бяха плътно затворени, както и пластините на щорите, с изключение на една от тях, през която се процеждаше тънък слънчев лъч, чиято задача сякаш беше да разделя стаята на две. Единственият източник на светлина беше ниската като гъба настолна лампа, която осветяваше документите по бюрото на началника на полицията, но държеше в абсолютен мрак лицето му. От театралния реквизит Монталбано разбра веднага, че ще бъде подложен на разпит, нещо средно между онези, които е провеждала Светата инквизиция, и тези от времето на нацистка Германия.

— Влизайте!

Комисарят пристъпи. Пред бюрото имаше два стола, но Монталбано не седна (впрочем началникът на полицията дори не го покани да го направи), както и не поздрави Бонети-Алдериги, който също не го беше поздравил. Началникът продължи да чете документите пред себе си.

Минаха повече от пет минути. На това място комисарят реши да премине към контраатака: ако не поемеше инициативата, Бонети-Алдериги беше способен да го държи прав в мрака — каквато светлината, такива и обясненията — няколко часа. Напъха ръка в джоба, извади пакета с цигарите, взе една, сложи я между устните си и щракна със запалката. Началникът на полицията подскочи върху стола, пламъчето беше упражнило върху него същия ефект, какъвто би имал огненият език на лупарата.

— Какво правите? — изкрещя и вдигна ужасено погледа си от документите.

— Паля си цигара.

— Загасете веднага това нещо! Тук е абсолютно забранено да се пуши!

Без дори да отвори уста, комисарят изгаси запалката, но продължи да я държи в ръката си, така както продължаваше да стиска между устните си цигарата. Но поне постигна резултата, който целеше, защото началникът, под заплахата на готовата да влезе в действие запалка, най-накрая подходи към въпроса.

— Монталбано, за съжаление, бях принуден да напъхам носа си в някои папки с документи, които са свързани с едно ваше зловонно разследване отпреди няколко години, когато все още аз не съм бил началник на полицията в Монтелуза.