Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 18

Сега преминаваме към описанието на младежа, който също бил обвинен по това дело, направено от други двама експерти. Психиатрите отбелязват: „недобре нюансиран характер“, „психологична незрялост“, „недобре оформена личност“ (виждате, че непрекъснато се повтарят едни и същи категории), „недостатъчно строга преценка“, „невярна оценка на действителността“, „дълбоко афективно неравновесие“, „много сериозни емоционални нарушения“. Освен това, след като споменават за неговата страст към четенето на комикси и към книгите за Satanik, експертите вземат предвид появата на нормалните за едно момче с такова физическо развитие (той е на осемнадесет или двадесет години; М.Ф.) сексуални трепети. Те се спират на хипотезата, <…> че след като бил изправен пред признанията за страстта, която му разкрила въпросната девойка, той може би е изпитал отвращение, смятайки, че те са сатанински. Откъдето и обяснението за действието, породено от дълбокото отвращение, което той изпитал тогава.

Тези два доклада били предадени на Обвинителното отделение, за да се разбере кой от двамата е бил виновен във въпросното дело. И нека сега не ми се казва, че съдиите издават присъда, а психиатрите само анализират манталитета, това дали въпросните субекти са психотични личности или не. Всъщност психиатърът се превръща в съдия; той извършва действие на разследване и то не на равнището на юридическата отговорност на индивидите, а на действителната им виновност. И обратното, съдията ще се раздвои пред лицето на лекаря. Понеже от момента, в който той действително ще издаде своята присъда, тоест своето решение за наказание, не толкова що се отнася до юридическия субект на нарушение, дефинирано като такова от закона, а що се отнася до индивида, носител на всички тези така дефинирани черти на характера, от момента, в който той ще трябва да има работа с етично-моралния дублет на юридическия субект, наказвайки, съдията няма да наказва нарушението. Той ще може да си позволи лукса, изискаността или извинението, както щете, да наложи на един индивид серия от корективни мерки, от мерки за реадаптация, от мерки за включване. По този начин неприятната професия на наказването се оказва превърната в красивата професия на оздравяването. Психиатричната експертиза служи, между другото, тъкмо на тази метаморфоза.

Преди да завърша лекцията, бих искал все пак да подчертая две неща. Вероятно ще ми кажете: Всичко това е прекрасно, но вие описвате с известна агресивност една съдебномедицинска практика, която, в края на краищата, е възникнала сравнително отскоро. Несъмнено, психиатрията е все още в детската си възраст и мъчително, бавно започваме сега да излизаме от тази неясна практика, някои от следите на която можем да открием в гротесковите текстове, които така злобно сте ни подбрали. Но аз ще ви кажа, че е тъкмо обратното и че всъщност, ако разгледаме психиатричната експертиза в наказателното право от гледна точка на нейния исторически произход, тоест, за да опростим нещата, да речем от първите години на прилагането на Наказателния кодекс (периода 1810–1830 г.), тя е била медицинско действие в своите формулировки, в своите конституиращи правила, в общите си принципи на формиране напълно изоморфно с медицинското знание по онова време. За сметка на това, днес (и трябва все пак да отдадем дължимото на лекарите и, във всеки случай, на някои психиатри) не познавам нито един лекар, познавам малко психиатри, които биха дръзнали да подпишат текстове като онези, които преди малко ви прочетох. Но щом като те отказват да ги подписват в качеството си на лекари или дори в качеството си на психиатри с текуща практика, и щом като в крайна сметка същите тези лекари и психиатри приемат да ги правят, да ги пишат, да ги подписват в съдебната практика — в крайна сметка става дума за свободата или за живота на даден човек — сами разбирате, че тук съществува проблем. Подобието на скъсване или на преплитане на равнището на научната и рационална нормативност на дискурсите наистина поражда проблем. Въз основа на една ситуация, която в началото на XIX в. поставя съдебно медицинските експертизи на същата плоскост, както цялото медицинско знание по онова време, се извършва движение на откъсване, движение, чрез което съдебната психиатрия се разделя с тази нормативност и приема, посреща, оказва се подчинена на нови правила на формиране.