Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 53

Мак седеше на стола си в офиса и отново гледаше безименния пръст на жената, която интервюираше. На него нямаше пръстен. Предполагаше, че Бет е все така неомъжена, каквато бе и в началото на срещата им.

„Време е да се държиш като професионалист, Макалън.“

— Ще има ли нужда да оставам до късно?  — ръцете й бяха обърнати с дланите нагоре.  — Искам да кажа, кандидатът. Ще има ли нужда кандидатът да остава до късно? И задавам въпроса не защото се страхувам от работата. Грижа се за майка си и трябва да съм при нея след пет часа. Мога и да уредя въпроса, но трябва да го знам предварително, това е.

— Съжалявам да чуя, че някой има…  — Не знаеше много за политиката на отдел „Човешки ресурси“, но знаеше, че не може да й задава много лични въпроси.  — Че майка ви…

— Претърпя катастрофа преди две години. Месеци наред беше на животоподдържащи системи и сега пред нея има много когнитивни предизвикателства. Преместих се в дома й, за да се грижа за нея и знаете ли, получи се. Но имам нужда от работа, за да…

— Наета сте.

Бет се поотдръпна назад и вдигна вежди. После неочаквано се засмя.

— Какво? Искам да кажа, о. Не очаквах…

— Имате четири години опит като секретарка на компания, притежаваща сгради и земя. Имате представителен външен вид, говорите добре и сте професионалистка. Не търся нищо по-различно всъщност.

— Не искате ли да погледнете препоръките ми?

Той сведе поглед към резюмето, което му бе дала.

— Да. Разбира се.

— Чакайте, това звучи така, сякаш се опитвам да ви разубедя… но съм толкова развълнувана. Благодаря ви. Няма да ви разочаровам.

Тя се изправи, той стори същото и се застави да не откъсва поглед от нейния — защото, ако им дадеше воля, очите му щяха да обхождат тялото й. Господи, беше висока — и това бе много привлекателно. Като дългата й коса. И очите й, които…

Боже. Вероятно я харесваше прекалено много, та да я наеме. Но пък бе наистина квалифицирана.

Протегна ръка през бюрото и каза:

— Добре дошли на борда.

Тя пое ръката му.

— Благодаря — промълви тя.  — Няма да съжалявате.

Господи, надяваше се това да е вярно. Той не бе женен, тя може би не бе омъжена и двамата бяха възрастни… но, да, вероятно идеята да добавят към тази бъркотия и връзка работник/работодател не бе добра. Или по-скоро, да добавят първото към второто. Боже!

— Ще ви изпратя — поведе я през приемната към вратата и я отвори широко.  — Можете ли да започнете…

— Утре? Да, мога.

— Добре.

Колата, паркирана на малкия, покрит с чакъл паркинг, беше киа на няколко години, но като приближи, видя, че е чиста и спретната отвътре, чиста отвън и без нито една драскотина.

Точно преди да седне зад кормилото, Бет вдигна поглед към него.

— Защо е толкова тихо? Искам да кажа, идвах тук като туристка — миналата година всъщност. Имаше толкова много хора наоколо дори през делничните дни.

— В траур сме. Вярвам, че сте чули.

— За?  — поклати глава.  — О, чакайте, да. Объркана съм. Разбира се. Смъртта на Уилям Болдуин. Съжалявам.

— Аз също. Ще се видим утре сутринта в девет?

— В девет. И отново благодаря.

Мак искаше да я гледа как потегля, но това действие бе подходящо за мъж, с когото тя излиза, а не за човек, който току-що я е наел. Обърна се и бе близо до вратата, когато реши, че няма нужда да седи още зад бюрото си.