Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 50

— Лейн, какво правим тук?  — каза на глас.

Бърбънът изискваше време. Не беше като да правиш водка, в който случай просто завъртваш канелката и — готово. Ако компанията искаше да има какво да продава след седем, десет или дванайсет години? Всичко трябваше да работи сега…

— Хм… моля?

Мак се обърна рязко. На прага на отворената врата, осветена в гръб, стоеше жена с фигура във формата на пясъчен часовник и дълга тъмна коса — като излязла от нечия сексуална фантазия. Господи… дори долавяше парфюма й или сапуна й, или каквото там нахлуваше в ноздрите му.

Тя изглеждаше също толкова изненадана, когато погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза с нисък гърлен глас и без акцент.  — Търся Едуин Макалън? Имам интервю с него, но няма никого в офиса…

— Следвайте ме.

Настъпи пауза.

— О!  — тя поклати глава.  — Съжалявам. Аз само… както и да е, казвам се Бет. Бет Луис Искате ли, искате ли да дойда по друго време?

„Не“, помисли си той, когато косата й улови слабия ветрец и се отдели леко извита нагоре от рамото й.

„Всъщност… не искам да си тръгваш.“

* * *

— Не мога да се свържа с Едуард.

Лейн прекоси приемната на бизнес центъра и влезе в офиса на баща си — почувства се така, сякаш влезе в стая, пълна с насочени към него заредени оръжия. Кожата му настръхна предупредително, дланите му се свиха в юмруци и му се прииска просто да се завърти на пети и да излезе. Но пък, от друга страна, всичко това му се струваше дяволски странно. Слабите охранителни светлини осветяваха всичко и му придаваха зловещ вид, а призракът на Уилям Болдуин сякаш се криеше в сенките.

Лейн нямаше представа защо дойде тук. Колите на полицията вероятно вече спираха пред имението.

Поклати глава, когато погледът му се спря на царственото бюро и огромния, украсен с дърворезба, стол, който приличаше на трон. Подробностите бяха като декори от филм с Хъмфри Богарт. Кристална гарафа, пълна с бърбън с цвета на кехлибара, стоеше върху поднос, ведно с кристални чаши. Снимка на малката Вирджиния Елизабет в сребърна рамка. Кутията за кубински пури, които баща му обожаваше, бе в другия ъгъл на бюрото, заедно с лампата от „Тифани“. Имаше пакет цигари „Дънхил“ и златна запалка до пепелника от „Картие“. Нямаше нито компютър, нито документи. Телефонът бе съвременен, модерен и изглеждаше смален от стила и арогантността на другите предмети.

— Едва за втори път съм в този офис — прошепна той и погледна Лизи, която стоеше на прага.  — Никога не съм завиждал на Едуард.

Докато тя оглеждаше подвързаните с кожа книги, дипломите и сертификатите от различни национални и международни организации, той откри, че вниманието му е съсредоточено върху нея: върху начина, по който косата й, изрусена от слънцето, улавя светлината; как гърдите й изпълват черното й поло; дългите й мускулести крака, изложени на показ от късите панталони.