Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 45

Сега Лейн разбираше каква е била истинската причина. По-лесно се краде, когато наоколо има по-малко хора.

— Да се поразходим — каза той.

С тези думи пусна ръката на Лизи и закрачи към вътрешния двор с размерите на футболно игрище, където се простираше офисът. От едната му страна бяха официалните градини, а от другата — гаражите, граничещи с гората. Хората, които срещаше, му говореха, но той не обръщаше внимание на никого.

— Лейн — каза Самюел Ти, като му препречи пътя.  — Какво правиш?

— Спестявам електричество.

— Мисля, че трябва да се обадим на служителите на закона…

— Току-що го направих. Да не си забравил пръста?

Задната врата на офиса бе заключена със сложна ключалка, подсигурена от алармена система. За щастие, когато двамата с Едуард проникнаха вътре преди два дни, за да вземат финансовите отчети, Лейн бе запаметил правилната поредица от цифри.

Той ги набра, вратата се отключи и той влезе в приглушените луксозни помещения. Всеки сантиметър от почти шестте хиляди квадратни метра на едноетажната сграда бе покрит със златистокафяви килими, дебели като матраци, а стените бяха облечени с изолация, за да не се чуват разговорите, звънът на телефоните и дори тракането на клавишите на клавиатурите. С частните офиси на висшия мениджмънт, с гурме кухнята и приемната с размерите на Овалния кабинет в Белия дом, сградата представляваше всичко, което „Брадфорд Бърбън Къмпани“ олицетворяваше: най-високите стандарти, най-старите традиции и най-доброто от най-доброто.

Обаче Лейн не се отправи към апартаментите и частните им офиси. Отиде в задната част, където бяха складовете и кухните, както и сервизните помещения. Мина през една двойна врата и влезе в горещо помещение без прозорци, в което имаше отоплителни уреди и нагревател за вода… Електрическият панел също бе там.

Лампите над главите им се задействаха от сензори за движение и като прекоси бетонния под, той отиде право до таблото с бушоните. Сграбчи червената ръчка до него и я дръпна надолу, с което спря електричеството на сградата.

Всичко потъна в мрак, после светнаха охранителните светлини.

Когато излезе отново в коридора, Самюел Ти каза:

— Е, и това е един от начините…

Като оси, напуснали гнездото си, дотичаха изпълнителните директори  — трима мъже и една жена — в същото време в коридора излезе и секретарката. Заковаха се на място, като го видяха.

Главният финансов директор, шейсетгодишен, завършил престижен университет, с ръце с внимателно поддържани нокти и обувки, лъснати до огледален блясък в частния му клуб, отстъпи назад.

— Какво правиш тук?

— Затварям сградата.

— Моля?

Дотичаха и обитателите на други помещения, а Лейн само посочи задната врата, през която бяха влезли.

— Вън! Всички.

Финансовият директор почервеня и авторитетно каза:

— Нямаш право да…

— Полицията идва насам — което технически бе вярно.  — Ти избираш дали да тръгнеш с тях, или със собствения си мерцедес. Или може би караш лексус?

Лейн внимателно наблюдаваше израженията на лицата им. И изобщо не се изненада, когато главният финансов директор подхвана отново слово в стил „нямаш право“.