Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 31

Докато говореше, гледаше втренчено към фоайето.

В тихия смях на баща й имаше толкова много бащинска гордост и уважение на бизнесмен към друг бизнесмен, че очите й отново се напълниха със сълзи.

— Както искаш.

— Ще си бъда у дома в седем за вечеря. Ще се храним в стаята ти.

Обикновено по това време той вече беше в леглото, а волята му — изтощена от битката с бунтуващото се тяло.

— Ще очаквам вечерта с нетърпение.

Сътън стигна чак до вратата, преди да спре и да погледне назад. Рейнолдс изглеждаше толкова дребен зад бюрото, макар че нито неговият ръст, нито размерите на бюрото се бяха променили.

— Обичам те.

— А аз те обичам почти толкова, колкото обичах майка ти.

Сътън се усмихна. И после тръгна, отиде до масичката при входната врата и взе куфарчето си, после излезе навън в топлата майска утрин.

Краката й трепереха, докато вървеше към бентлито сама. Очакваше той да е пред нея, тихият звук от движението на инвалидната му количка й бе така познат, но вече не го чуваше.

— Добро утро, мис Смайт.

Униформеният шофьор, Дон, служеше на баща й от двайсет години. Той й отвори задната врата, но не срещна погледа й — макар и не от неуважение и недоверие.

Бяха му казали, разбира се.

Тя стисна ръката му.

— Ти ще останеш. Докато искаш работата.

Той издиша облекчено.

— Ще направя всичко за вас.

— Ще го накарам да се гордее.

Сега Дон я погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Да, ще успеете!

Тя кимна, седна отзад и подскочи, когато вратата се затвори тихо. След миг потеглиха, излязоха от вътрешния двор и от имението.

Обикновено тя и баща й обсъждаха нещата, докато пътуваха към центъра на града, а сега, докато гледаше втренчено празната седалка до себе си, й хрумна, че предният ден е бил последният, в който са пътували заедно до управлението. Последното пътуване… се бе състояло и бе приключило, без тя да знае, че е последно.

Не ставаше ли винаги така?

Тя предполагаше, че ще има още много такива безкрайни напътствия, непрекъснати пътувания един до друг.

Отричането е нещо хубаво, докато си част от него, нали? Но когато излезеш от топлата прегръдка на заблудата, реалността се стоварва студена и жилеща върху теб. И да, ако преградата между предната и задната част на колата не бе свалена, тя вероятно щеше да плаче така горчиво, сякаш бе на погребението на баща си.

Постави длан на седалката до себе си и се загледа през тъмното стъкло. Сега бяха на „Ривър роуд“ и се вливаха в движението, което накрая минаваше под магистралите и мостовете на бизнес района на Шарлмонт.

Сещаше се само за един човек, на когото можеше да се обади. Един човек, чийто глас искаше да чуе. Един човек… който интуитивно щеше да разбере какво изпитва тя.

Но Едуард Болдуин вече не се интересуваше от алкохолната индустрия. Вече не бе очевидният наследник на противниковия бизнес, нейният двойник от другата страна на пътеката, саркастичният, секси, вбесяващ я приятел, за когото тя отдавна копнееше.

И дори той все още да беше номер две в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, със сигурност й бе дал ясно да разбере, че не иска да има връзка с нея. Въпреки онова лудо… чукане, което осъществиха в къщичката на управителя в конюшните „Ред енд Блек“. Нещо, което тя все още не можеше да повярва, че се е случило. След всичките години на фантазии, най-после беше с него…