Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 173

Без Джак Изкормвана.

— Насам.

При звука на мъжкия глас, тя погледна надясно.

Самюел Ти седеше на една от каменните пейки, загледан към тревната площ с подпрени върху коленете лакти, а лицето му бе сериозно, както никога преди.

Тя трябваше да върви извънредно внимателно по тухлената пътека върху високите си токчета, за да не повреди коприненото покритие на обувките или още по-лошо — да се спъне, да падне и да стане за смях.

Когато Джин приближи, той стана, защото преди всичко бе джентълмен и за него бе немислимо да не поздрави една дама подобаващо.

След като я прегърна кратко и сковано, той посочи празното място на пейката, където бе седял.

— Моля.

— Толкова си официален.

Но в гласа й не се долавяше обичайната отрова. И докато се отпускаше върху хладния камък, тя се почувства длъжна да придърпа надолу полата си и да седне прилично с прибрани под пейката крака и кръстосани глезени.

Той не се обади доста дълго. Тя също.

И двамата се взираха в призрачните сенки, хвърляни от цветята. Вятърът беше нежен като бриз и ароматен като водата във вана.

— Направи ли го?  — попита той, без да я поглежда.  — Омъжи ли се за него?

— Да.

— Поздравления.

При всички други обстоятелства тя би му отговорила веднага с хаплива реплика, но тонът му бе толкова сериозен, че не предизвика никаква агресия от нейна страна.

В последвалата тишина Джин опипваше годежния си пръстен и тънката платинена халка, която бе прибавила към него.

— Господи, защо го направи, Джин?  — Самюел Ти потърка лице с длани.  — Ти не го обичаш.

Макар да имаше чувството, че той говори на себе си, тя прошепна:

— Ако любовта беше задължителна за брака, човешката раса нямаше да има нужда от такава институция.

След още една дълга пауза, той промълви:

— Е, трябва да ти кажа нещо.

— Да, разбрах — прошепна тя.

— И не очаквам да го приемеш добре.

— Тогава защо те е грижа.

— Защото ти, скъпа моя, си като отровен бръшлян за мен. Дори когато знам, че това ще влоши нещата, не мога да не чеша възпалените места.

— О, комплиментите — тя се усмихна тъжно.  — Любезен и изискан както винаги.

Когато той замълча отново, тя извърна очи към него и разгледа внимателно профила му. Той наистина бе хубав мъж, всички извивки на лицето му бяха силни и красиви, устните му бяха плътни, челюстта се издаваше напред, без да изглежда тежка. Косата му бе гъста с път отстрани. С очилата си, окачени под разкопчаното горно копче на ръчно изработената и избродирана с монограмите му риза от фина материя, той приличаше на играч на поло, на яхтсмен, стара душа в младо тяло.

— Никога не си бил толкова тих — додаде тя, макар че вече се тревожеше какво ще каже той.  — Не и толкова дълго.

— Това е защото… мамка му, не знам, Джин. Не знам какво правя тук.

Тя не бе сигурна какво я накара да го направи — не, това бе лъжа. Когато протегна ръка и сложи длан върху рамото му, беше защото разбираше, че и двамата страдат. И тя се бе уморила от усилията да поддържа гордостта си. От непрестанната битка без победител, която водеха. Бе уморена… от всичко.